Робърт Уолър - Танго

– Малко прилича на пайовете на госпожа Маклин на втория ден след изпичането им, не мислиш ли? – засмя се Гели.

Карлайл кимна и се помъчи да надникне през една цепнатина в задната врата. Единственото, което видя, бяха няколко големи стари мивки. Сигурно бяха попаднали на кухнята. Обиколи постройката и откри друг отвор. През дупките на покрива и от разни други места влизаше достатъчно светлина и той успя да различи дансинга и тъмните контури на сепаретата около него.

– Джак ме водеше на танци тук, когато бяхме младоженци.

Той се обърна и я погледна. Гели стоеше на сивкавата светлина, слабичка и крехка в черния си вълнен костюм, жълт пуловер и леко пончо, наметнато върху раменете; няколко кичура от тъмната ѝ леко прошарена коса се спускаха пред лицето ѝ, разпилени от вятъра. Карлайл се опита да я види такава, каквато трябва да е била в някоя лятна вечер преди двайсет и няколко години, в балната зала "Флагстоун". По краищата на езерото започваше да се образува тънък лед, а лицето ѝ розовееше от жулещия студен вятър, долитащ откъм водата.

– Вероятно ти е трудно да си ме представиш като младо момиче в красива рокля, танцуващо до зори в същата тази зала.

Думите ѝ прозвучаха като декларация, но тя всъщност искаше да му зададе въпрос.

– Никак не ми е трудно да си те представя така, както се описа, Гели Девъроу. Но въпреки това искам да ми разкажеш.

– По времето, когато се преместих да живея тук, "Флагстоун" беше почнала да запада, но двамата с Джак я посещавахме много често. Най-вече в петък вечер, когато свиреха местните оркестри. Понякога успявах да го навия да дойдем и в събота, когато пристигаха по-големи групи. Баща ми имаше богата колекция от плочи на старите банди – Дъ Дорсез, Глен Милър, Арти Шоу – бях израснала с този вид музика. Джак много не го беше грижа, казваше, че била трудна за танцуване, но онова, което всъщност не харесваше, бе, че когато големите групи свиреха, той трябваше да се превръща в напълно друг човек. Джак, никога не носеше вратовръзки, само от време на време си слагаше от онези тъничките, а повечето хора, които присъстваха на концертите, пристигаха официално облечени. Но понякога се съгласяваше да ме доведе. В тези случаи цяла вечер не спираше да мърмори, че човек не може да танцува нормални танци на тази, както той я наричаше, "гринговска" музика.

Карлайл се облегна на стената на "Флагстоун" и се засмя, представяйки си Джак и израза, който трябва да се беше появявал на лицето му, когато някой оркестър засвиреше "Звезден прах".

Гели се беше отнесла, говореше бързо, говореше колкото на Карлайл, толкова и на ветровете и той я остави да продължи.

– Спомням си как вдигаха тези големи кепенци, колко красиво изглеждаше езерото на лунна светлина. На тавана имаше движещи се светлини, които подскачаха по пода и по танцьорите, а в съботните вечери групите пееха все стари песни.

Групите в събота вечер имаха невероятни имена, като "Възбудените приятели на Глен Бойър". Много лошо, нали?

Тя се усмихваше широко и изглеждаше почти красива, изправена насреща му, унесена в спомени, отваряща стари врати, през които бе имала нужда да премине отново.

– Към средата на шейсетте нещата се променяха бързо. За да продължи да съществува, залата започна да наема предимно рок групи. По някаква причина обаче тя въпреки това замря. "Флагстоун" затвори врати през хиляда деветстотин шейсет и шеста. Организираха голямо прощално парти и много от музикантите, които през годините бяха гостували тук, дойдоха отново, за да свирят за последен път. Мнозина дойдоха чак от Флорида и Калифорния заради тази единствена вечер. Бях само на двайсет и пет и не бях родом оттук, но бях прекарала много вечери в това старо място.

Спомням си, че накрая изсвириха "За старата любов" и всички заплакахме, с изключение на Джак, който се беше надявал, че ще завършат с "Розата от Сан Антонио". Беше пиян и не спираше да скандира, настоявайки да чуе любимата си песен: "Още веднъж "Рооооозата от Сааааан Ааааантоооониоооо"! Музикантите, които свиреха през въпросната вечер, вероятно никога в живота си не бяха изпълнявали "Розата от Сан Антонио", но Джак продължаваше да вика дори и след като оркестърът напусна сцената.

Гели замълча за момент, спомняйки си как след концерта, когато двамата с Джак си бяха тръгнали от "Флагстоун", тя се бе разсъблякла в пикапа, беше се наместила в скута на мъжа си и бе хванала волана, докато ръцете му се плъзгаха по голото ѝ тяло, а двамата подскачаха и се клатушкаха напред-назад по пътищата на Йеркс Каунти, поели към мястото, което наричаха свой дом.