Робърт Уолър - Танго

– Какво смяташ да правиш на първо време? – попита я той. – Чух, че си обявила ранчото за продан.

– Ами първо ще се опитам да го продам. Няма да ми остане нищо, дори и да го купят, тъй като е ипотекирано цели два пъти. Джак наследи ранчото от баща си и по него време нямаше дългове, но последваха четири доста тежки последователни години и тогава той го ипотекира за първи път, за да вземе заем. По същото време си внуши, че е цар на хазарта. Изтегли втори заем срещу повторна ипотека и отпраши за Лас Вегас с идеята да спечели достатъчно, за да изплати всичките си дългове. Остана там цял месец, прибра се у дома, после пак замина и накрая се върна напълно разорен. Високите залози на покер го довършиха.

Не съм сигурна какво точно ще направя, когато се отърва от ранчото. Може да се преместя в Каспър или Бисмарк, да си потърся някаква работа. Може отново да започна да уча, винаги съм се чувствала зле заради това, че не завърших колежа навремето. Учех за учителка по история.

Карлайл не каза нищо. Моментът не изискваше коментари от негова страна.

– Не бива да съм толкова негативно настроена по отношение на Джак. Когато го видях за първи път, той беше някаква комбинация от пират и каубой, истинска романтична фигура. Справяше се много добре с родеото, когато беше по-млад, но после лошо се удари и трябваше да напусне. Тогава се промени. Преструваше се, че фермерският живот му харесва, опитваше се да свикне с него и да накара нещата да потръгнат, но онова, което истински обичаше, бе да язди бикове – в това му беше силата. Когато се запознахме, много ми харесваше да го гледам на гърба на някой бик. Омъжих се за него, защото го обичах и се опитах да продължа да го обичам дълго след това, но той просто се отдръпна от мен и от всичко друго, с изключение на приятелчетата си по чашка.

Щом спомена приятелите, с които Джак пиянстваше, си спомни, че Харв Гътридж ѝ се бе обадил две седмици след смъртта на съпруга ѝ, за да я покани на среща. Беше му отказала и го бе помолила повече да не ѝ звъни. Той се беше изсмял и бе тръшнал слушалката.

Тя хвърли кос поглед към Карлайл.

– Бил ли си някога женен, Карлайл? Ако засягам някакво болно място, моля те, забрави, че съм питала.

– Не засягаш никакво болно място. Никога не съм се женил, за разочарование на майка ми. Веднъж бях много близо до подобна стъпка, преди около шест-седем години. Тя беше начална учителка от Южен Илинойс. Омъжила се млада, после се развела и се преместила по крайбрежието. Валсувахме заедно в продължение на две години, но по онова време аз бях паникьосан и доста труден за съвместно съжителство. Едно лято тя отиде на изток с група учители и беше забърсана от един естествоизпитател от института "Смитсониън".

Той замълча, погледна към Гели и се усмихна.

– Джейн е много по-добре с нейния естествоизпитател, отколкото би била с някакъв пътуващ дърводелец. Никога не съм се съмнявал в това. Но от време на време все още се сещам за нея. Беше добър човек.

Карлайл взе една бира, прочете етикета и продължи:

– Някъде оттук ли си? Имам предвид, тук ли си израснала?

– Не, в Айова. Родена съм в малък град в северната част на щата. Баща ми държеше магазин за резервни части там допреди няколко години, когато почина. Майка ми се премести в Остин, Минесота, и живее в един от онези квартали за пенсионери. Изглежда доволна от положението, но мисълта, че мога да завърша на подобно място, направо ме кара да си мечтая да можех да си определя сама краен срок – някъде около петдесетте, да речем. Което, като се замисля сега, не е чак толкова далеч в бъдещето.

– Както един мой приятел, Бъди Риймс, и аз имахме навика да казваме: "Не умирай оглупял."

– Звучи ми добре. Какво значи да не умираш изглупял?

– Направихме списък с начините, по които не искахме да умираме. Номер едно беше "Не умирай в болница", не позволявай това да ти се случи. Номер две беше "блъснат от кадилак, модел седемдесет и първа пред магазин "Кеймарт" по време на разпродажба на мъжко бельо." И така нататък.

Гели избухна в смях.

– Третото си пасва идеално с онова, което ти каза току-що – продължи Карлайл. – Да бъдеш премазан от автоматична косачка, карана от дебел шейсет и седем годишен ротарианец в квартал за пенсионери.

Прави ми впечатление, че всичко това вече не звучи така добре, както когато го измислихме една вечер, докато пиехме в един бар в Оукланд. Приказките на бира, изглежда, имат тенденцията да вървят в такава посока.

И кой е добрият начин да се умре в такъв случай? – попита тя, все още смеейки се на неговия списък.