Робърт Уолър - Танго

- С тази част се затруднихме доста повече. Да паднеш от покрива, след като си заковал и последната плоча на най-хубавата къща, която някога си строил; да загинеш от копие в гърдите на някое африканско пасбище; все неща от този род. Това определено намирисва на младежи и бира, докато го разказвам, чак ми става леко неудобно. Предполагам, че цялото ми арогантно отношение към живота и смъртта ще се промени в известна степен, когато започна да остарявам. Да сменим темата.

– Не виждам нищо лошо в това някой мъж да си позволява да бъде и момче от време на време, стига да успява да го преодолява. Направило ми е впечатление, че повечето от момчетата никога не стигат до следващото стъпало.

– Да, не е много забавно да пораснеш, затова отлагаме зрелостта колкото е възможно по-дълго. Стига да можехме, бихме я изтикали от живота си завинаги.

– Жените разбират това. Виждаме го непрекъснато, нали живеем с момчетата. – Тя се усмихна.

– Обзалагам се, че е така. Както винаги съм казвал, за да разбереш мъжа-момче, трябва да си имаш понятие от принадлежности.

– От принадлежности ли? – Гели се усмихна. – Кажи ми за принадлежностите.

Карлайл коленичи, за да добави още дърва в огъня, и заговори през рамо:

– Мъжете обичат принадлежностите от всякакъв вид. Обичаме и торбите, тъй като трябва да има къде да си слагаме принадлежностите. Обичаме да си ги сортираме, да ги напъхаме в торби и да отпрашим нанякъде.

– Сега вече ми стана ясно. Разбирам го, няма как, след като съм живяла с Джак повече от двайсет години.

– Когато бях малък, на четири-пет години, и живеех в Мендосино, исках бебешка количка за кукли. Мисля, че това притесни майка ми, но тя ми купи една от някаква гаражна разпродажба. Едно от колелцата се клатеше, но на мен не ми пукаше. Количката беше средство, с което можех да си придвижвам принадлежностите насам-натам. Пренасях камъчета, отвертки, дори чук. И разни други неща.Когато видя това, майка ми престана да се притеснява. Когато пораснах, тя често ме подкачаше по този повод: "Карлайл, камионът ти е уголемено копие на твоята бебешка количка – удобно средство за пренасяне на вещите ти." Бих казал, че е права.

– Твоята теория за мъжките принадлежности обяснява много относно мъжкото поведение. – Огънят припука и хвърли светлина върху усмивката, разкрасила лицето на Гели. – Джак имаше торби и принадлежности. Но той обичаше да вади вещите от една торба само за да ги прехвърли в друга. Нещо като ефекта на доминото. После изчезваше нанякъде – на лов или за риба.

– Да, прехвърлянето на принадлежностите от една торба в друга е много важно. Така се занимаваш с тях много по-често. – Той отвори хладилната чанта и сложи две бири на пода. – Бас държа, че в малкия град, в който си отраснала, си била местната кралица на красотата. Прав ли съм?

Гели отново се усмихна.

– Бях първа подгласничка. Баща ми се кълнеше, че работата е нагласена, защото момичето, което взе короната, излизало с куотърбека на местния отбор по ръгби. Онова, което никога не му казах, беше, че всъщност АЗ бях гаджето на въпросния куотърбек, излизах с него тайно. Татко беше нещо като местна ръгби легенда, между другото. Боже, всичко това сякаш се е случило толкова отдавна – изглежда ми тривиално и детинско.

Въпреки че наум си каза, че изобщо не ѝ беше изглеждало детинско и тривиално, когато тя и куотърбекът купиха пакет от шест бири и макар че беше студено, отидоха да се гмуркат голи в реката Шел Рок след коронацията. Но сега ѝ се виждаше много по-различно. Куотърбекът беше непохватен, тя – също. В цялото преживяване от началото до края липсваше елегантност. Но човек някак си преодолява тези неща, дори когато спомените за тях са леко болезнени.

Късно следобед Карлайл разположи две магарета за рязане на дърва по средата на стаята и нареди отгоре им дъски. Маса за секунди. През южните прозорци нахлуваше слънчева светлина, пуйката се беше изпекла много добре. Боклукчийски камион си имаше собствена порция в чинийката в кухнята, радиото свиреше. Разговорът между Гели и Карлайл се въртеше предимно около местни работи. Той спомена старата зала за танци в края на Ливърмор.

Гели погледна към спускащата се косо светлина.

– О, Карлайл, това място е толкова специално! Да отидем там! Няма да се стъмни скоро. Можем да стигнем за половин час. Искам да го видиш отблизо. Можем да измием чиниите, когато се върнем.

– Звучи ми добре. Хайде в пикапа.

Двайсет и пет минути по-късно паркираха край павилиона за танци "Флагстоун", разположен на брега на малко езерце. Старата сграда бе в лошо състояние, затворена и лющеща се в суровия ветровит късен следобед. Не беше толкова голяма, колкото са обикновено балните зали, може би някъде около шест-седемстотин квадратни метра, в това число и сервизните помещения.