Робърт Уолър - Танго

Когато чу пикапа на Гели да приближава към къщата, Карлайл бе на стълбата. На почукването ѝ извика:

– Влизай, но внимавай да не събориш стълбата, като отваряш.

Гели внимателно отвори вратата, чу я как леко се чуква в стълбата и се промуши през отвора. Вдигна поглед нагоре.

– Защо висиш така във въздуха?

Той погледна надолу и ѝ се усмихна.

– Реших да си направя малък килер на тавана. Слизам след минутка, само да закова ей тези пирони.

Гели отиде в кухнята, извади храната от хартиените торби и я сложи в хладилника. Погледна към Карлайл. Той беше с гръб към нея, протегнал се нагоре с чук в дясната ръка и гвоздей в лявата. Бейзболната шапка на главата му бе обърната с козирката назад и на предната ѝ част се четеше: "Титани". Изпод нея се спускаше дългата и права кестенява коса. Ризата му висеше отзад, ръкавите ѝ – навити до лактите. Тя видя как дясната му ръка стисна чука и го положи върху главата на гвоздея, как мускулите му се напрягат. Три леки удара по гвоздея и той се озова у дома, идеално, солидно. Карлайл посегна към колана си, извади една замба и зенкерова.

Слезе от стълбата и приближи усмихнат към Гели, прегърна я, все още с чука в дясната си ръка.

– Здравей, Гели Девъроу, радвам се, че те виждам.

Тя отвърна на прегръдката му, усети миризмата на пот и дървесен прах, усети мускулите на гърба му и инстинктивно напъха ризата му в джинсите.

Отстъпи назад и широко се усмихна.

– Липсваше ми, Карлайл.

– И ти на мен, Гели. Тук беше прекалено тихо, след като замина. Боклукчийски камион реши да прекара по-голямата част от зимата в сън.

– Тази стратегия хич не е лоша, бих казала. Животните разбират как да живеят според природата, а ние не спираме с опитите си да се борим срещу нея. Гладен ли си?

– Не, но съм жаден.

– Мога да реша този проблем. Заедно с пъстърмата, зелевата салата, ориза и другите неща купих и няколко бутилки бира. Имам достатъчно голям повод, освен това се връщам у дома и така нататък – има за какво да почерпя.

Докато вземаше стек "Будвайзер" от хладилника на магазина, тя бе забелязала, че има от бирата, която Карлайл беше купил за Деня на благодарността. Върна будвайзера в хладилника и извади стек "Сейнт Поли Гърл". Чувстваше се екстравагантна и се надяваше, че тази вечер Карлайл ще си е вкъщи.

– Карлайл, имаш столове! Три, сгъваеми!

– Да, като от мазето на някоя църква са, но са тук само временно – докато реша какво точно искам. Когато стане въпрос за мебели, в настоящия момент функционалността е определяща. Освен това тези тук ми напомнят за съботните следобеди от детството ми, когато посещавах църковното училище, за да уча катехизиса. Уин, майка ми, се беше отказала от презвитерианството, в което бе отгледана, и се обърна към католицизма.

– И какво отражение имаше това върху теб?

– Монахините имаха навика да ни удрят с линийка през кокалчетата на пръстите, ако не можехме да отговорим на въпросите им, които бяха съвсем прости, от рода на: "Кой е Господ?" Петнайсет години по-късно на финалния ми изпит в университета един професор по философия ми зададе същия въпрос и аз все така не знаех отговора. И сега не го знам. – Той седеше отпуснато на един от столовете, опънал кръстосаните си в глезените крака напред. Приведе се, разкопча колана за инструменти и го сложи на пода до себе си.

– И как отговори на професора? Или просто остави реда срещу въпроса празен?

– Не, мислих върху него през цялата сесия, опитах редица различни гледни точки, но никоя от тях не ме задоволи. Накрая просто написах: "Бог Е".

– И какво стана?

– Получих пет плюс.

Гели се усмихна.

– Умен ход, Карлайл. Повечето хора на твое място биха изписали шестнайсет страници с глупости. Отговорът ти е като дърводелството ти – достатъчно, никога в повече. – Тя събу ботушите си и скръсти крака на стола, облегна лакти на коленете си и го загледа. Размърда пръстите на краката си, обути в бели чорапи. – Кой колеж завърши?

– Станфорд.

– О, от висшата лига! И много скъп.

– Спечелих стипендия, освен това получавах помощи от държавата и работех на половин ден. Справих се.

– Завърши ли?

– Да. Направих го заради майка ми. Исках да я зарадвам, затова останах до края.

– Каква е специалността ти?

– Започнах да уча за инженер. Можех да се справя, но не ми хареса. Прехвърлих се във факултета по изкуствата, като наблегнах на графичния дизайн, освен това взех като втора специалност английска литература. Не беше зле. Но от деня, в който започнах да работя с Коуди Маркс, стареца, за когото съм ти разправял, винаги съм искал само едно – да бъда дърводелец.