Робърт Уолър - Танго

– Не, Гели, не е глупаво... Умно е. Наистина умно.

– Колежът е само на няколко часа път оттук, така че от време на време ще можем да се виждаме. Как ти се струва?

– Естествено. Аз ще идвам дотам, ти ще прескачаш дотук, ще се срещаме някъде по средата. Ще се получи.

Гели заобиколи масата и седна в скута на Карлайл. Докосна косата му, погледна го.

– Знаеш ли, не бих си и помислила да се върна в колежа, ако не беше ти. Ти промени живота си. Станах свидетел на това и стигнах до заключението, че и аз мога да променя моя. Ти ме вдъхнови. Чувствам се като нов човек, Карлайл, и заслугата за това е твоя.

Тя наклони глава встрани.

– Какво е това? Звучи ми като някоя сонда.

– Трябва да е Аксел Лукър със своя трактор. Много добър съсед, шампион по каране на тежкотоварни машини и първокласен чистач на сняг от алеята пред къщата ми. – Карлайл отвори вратата и помаха на Аксел, но той вече беше привършил с работата си и тракторът му с клатушкане се носеше към шосето, водещо към Хълма на вълка и Ърлийн.

– Ще ти кажа едно нещо, Карлайл Макмипън, онова, което се случи снощи между нас, няма да остане тайна задълго. Щом кракът на Аксел стъпи в "Дани", на масата в ъгъла ще има шушукане за моя пикап, паркиран пред къщата ти с цели петнайсет сантиметра сняг отгоре му. Между другото, трябва да вървя. Обещах на Телма, че днес ще отида на работа в кафенето. Един солиден пикап ще успее да ме закара дотам. Всъщност един солиден пикап би ме откарал вкъщи и снощи, ако бях тръгнала, когато за пръв път забелязахме снега. – Тя палаво му се усмихна.

– Може би. Въпреки това смятам, че оставането ти беше много умен ход.

– И аз съм на същото мнение. Имаш ли метла, дърводелецо? Трябва да изчистя снега от пикапа си.

– Аз ще го направя, докато ти се обуваш.

Боклукчийски камион излезе на верандата, подуши въздуха, изтръска снега от лапата си и я облиза.

Изчистен пикап, усмихната Гели.

– Отбий се в "Дани" по някое време, Карлайл. Ще ти пусна нещо на аванта, когато Телма не гледа.

– Направо в "Дани" ли? На тезгяха или облегната на хладилника? Къде по-точно?

– След снощи, дърводелецо – където пожелаеш.

– Добре. До скоро. Ще очаквам да изпълниш обещанието си.

Слънцето светеше ослепително, отразяваше се и прясно навалелия сняг. Тя прегърна Карлайл и той отвърна на прегръдката ѝ.

Пикапът ѝ стигна до шосето, водещо към Хълма на вълка, плъзна се малко, въпреки че беше достатъчно солиден, и зави към Саламандър. Карлайл влезе обратно вкъщи и Боклукчийски камион го последва. Препаса кожения работен колан през кръста си. Чувстваше се по-добре от когато и да било от петнайсет години насам, ако не и повече. След глътка кафе се покатери на стълбата, а котаракът, извил опашка в дъга, изпаднал в едно от дивите си настроения, се стрелна по стълбището към тавана и погледна през парапетите към стопанина си. Примигна, после измърка.

Въпреки че беше с две десетилетия по-възрастен от мен, старецът издържаше повече на сериозно пиене. Около единайсет, когато Слийпи продължаваше да стои зад бара и не даваше признаци, че има намерение да затваря, аз казах:

– Със сигурност оценявам информацията, която ми даде, но не искам да те изморявам. Не можем ли да се срещнем пак тук след ден-два?

– Не се притеснявай за мен – отвърна старецът. – Не ми се случва често да ме черпят с качествен алкохол, освен това особняк на моята възраст като нищо би могъл да хвърли топа до утре.

Пъхнах нова касетка в диктофона си.

– Когато Карлайл Макмилън погледна към прозореца ми и ми помаха през своята втора вечер в Саламандър, направо подскочих, преди да му махна в отговор. Не трябваше да се изненадвам чак толкова, тъй като същата сутрин го бях огледал хубавичко в "Дани" и веднага прецених, че най-вероятно е човек, който не е пропуснал много неща в живота. Нещо в очите му... Имаше поглед на стар човек, нетипичен за неговата възраст – сякаш е видял много неща и знае много повече, отколкото показва.

И така, през въпросната зима, двайсет и няколко часа след като средно лютата за Дакота виелица бе утихнала, аз слязох в "Дани", седнах на обичайното си място и се зачетох в "Хай Плейнс Инкуайърър", който имаше претенциите да е вестникът на щата. Управлението за почистване на пътищата в Саламандър, състоящо се от един-единствен представител, Мърл Бегби, си беше свършило работата, позволявайки на любителите на сутрешно кафе да се съберат отново след еднодневно прекъсване в резултат на лошото време.