Робърт Уолър - Танго

Той се усмихна и отпи от бирата си.

– Мисля, че имам нужда от душ. Инсталирал съм си един в недовършената баня. Пусни си музика, ако искаш. Върху кухненския плот има касети.

За секунда на Гели ѝ се прииска да попита: "Може ли да те гледам, докато се бръснеш?"

Навремето обичаше да гледа как Джак го прави. В това обичайно действие имаше нещо еротично. Но само леко се усмихна и се спря, не каза нищо. Прегледа касетите и сложи една в касетофона на Карлайл. Уили Нелсън запя за изплъзващото се време, после премина към "Звезден прах". Някъде откъм вътрешността на къщата долиташе шуртенето на водата от душа.

С бира в ръка, Гели обиколи наоколо. Карлайл притежаваше усет за пестеливост и сдържаност, за елегантност. И наистина беше перфекционист, що се отнасяше до строителството. Рамката на прозореца беше изработена толкова умело, че пасваше идеално, и местата, където дъските се срещаха, бяха почти незабележими, с дебелина на косъм. Малкият килер на тавана беше чудесна идея, помисли си тя. Наслади се на извитите перила на стълбището, водещо нагоре – очевидно бяха изработени от парче плавей, обелено, изшкуркано и полирано, докато не бе станало гладко като излъскана стомана. Полицата на камината бе от дъбова дъска, на външната нает на която бяха резбовани дълги, елегантни асиметрични елементи.

Огледа статуетката отгоре. Не я беше забелязвала преди. Фигура на гола жена с коса като пламъци. Задържа я в ръцете си, прокара пръсти по нея, забеляза всеки детайл – до миниатюрните зърна на гърдите и идеалната извивка на бедрата. Върна я на мястото ѝ и спря поглед върху думата "Сиаула", издълбана в камъка на камината. Леко потръпна.

Карлайл излезе от банята, облечен в джинси и червен пуловер, сиви вълнени чорапи и мокасини на краката. Отиде до акумулиращата печка и отвори вратичките ѝ, добави две големи парчета бял дъб към огъня и сложи предпазен параван пред него.

– Изолирал съм камината за през зимата. През комина ѝ излиза твърде много топлина. Но когато отворя вратичките на печката, ефектът е почти същият – стига човек да не се притеснява прекалено много за ефикасността на горене, нещо, за което не ме е грижа в момента.

Сандвичи със салам и зелева салата край огъня. Непринуден разговор. Смях. Уили Нелсън – зад гърба им, след него – Джери Джеф Уокър. Бира и господин Бил Боджангълс Робинсън. Светлина на огън. Земя, простираща се до вечността. Тя го попита за статуетката върху полицата на камината.

– Индианецът – онзи, когото наричам Флейтиста, мисля, че съм ти го споменавал и преди – и Сузана Бентийн дойдоха да благословят къщата ми. Донесоха ми тази малка статуетка като подарък. Казаха, че изобразявала Веста, римската богиня на домашното огнище.

Нещо в Гели настръхна. Сузана Бентийн, вещицата или каквато там беше. Някакво клокочене отвътре, нещо древно и първично, наречено женско съперничество. Беше изпитвала подобни чувства и преди, когато бе наблюдавала Джак да танцува с някое красиво младо момиче от Фолс Сити например или когато беше по-млада, още ученичка, и куотърбека, с когото тайно се срещаше, обръщаше внимание на някоя друга. Ревност, преминаваща в тънка пареща злоба. Старият инстинкт от толкова отдавна, надпреварата за най-добрия мъжкар, онзи в разцвета на силите си, който носи най-добрите гени за оцеляването на племето. Невероятно, но така беше.

Карлайл долови нещо в очите, в лицето ѝ.

– Не останаха дълго – обясни той, – дойдоха за около час и извършиха ритуалите си. Беше много мило от тяхна страна, макар да не съм сигурен, че успях да схвана всичките магии, които бяха част от церемонията. – Не спомена нищо за сладкия дъжд, ръсещ се от закръглените гърди на Сузана Бентийн.

Вятърът се усили, ниското фучене премина в приглушен вой, който утихна, после отново се появи и остана. Но вътре беше топло. Малко след полунощ Гели открехна вратата и надникна навън.

– Карлайл, виж снега!

Бяха се унесли в приказки и никой от двамата не се беше сетил да погледне навън. Два часа по-рано бе завалял тежък мокър сняг. Беше натрупал десетина сантиметра, а видимостта бе слаба.

– Изглежда, ще прекараш нощта тук – подхвърли Карлайл, надзъртайки над рамото ѝ. – Никой не би се наел да кара в такова време. Между другото, не мисля, че и да опиташ, ще можеш да стигнеш до шосето, камо ли до Хълма на вълка и ранчото ти.

Тя затвори махагоновата врата и се облегна на нея. Стоеше там, без да помръдне в своите джинси, бели чорапи и жълт пуловер с поло яка, и се усмихваше на Карлайл Макмилън. Същият пуловер, който беше облякла и за Деня на благодарността, единственият хубав пуловер, който имаше и всеки път внимателно прибираше в специална найлонова торба. Черна коса със сребристосиви кичури, пусната свободно, отразяваща светлината, идваща откъм печката.