Робърт Уолър - Танго

– Ааа... Вижте сега, господин... ъъъ... Макмилън, нали? – Карлайл кимна. – Нося отговорност пред клиентите си.

– Слушайте, господин Бърни. Нека да престанем да се залъгваме. Шест хиляди. Хиляда сега, останалото – в месечни вноски през следващите три години с шест процента проста лихва върху баланса, без такса, в случай че изплатя сумата предварително. Разбира се, ще искам първо да погледна извлечението.

Бърни нищо не каза, очите му внимателно огледаха Карлайл. После, с добре отрепетирано колебание, адвокатът се отпусна във фотьойла си и се втренчи навън през прозрачните оранжеви завеси, покриващи прозореца на офиса му.

Карлайл се изправи.

– Благодаря, че ми отделихте от времето си.

Адвокатът въздъхна и погледна обратно към купувача.

– Добре. Клиентите ми се надяваха на малко повече. Но офертата за продажба си стои от години, а те все пак искат да спечелят нещо от този имот. Опитвам се да им обясня, че биха могли да спечелят субсидия по една или друга правителствена програма, стига да кандидатстват. Само че те са градски чеда и мисълта за разни бюрократщини и бумащини направо ги побърква, макар че в действителност не е толкова сложно, колкото им се струва.

Понякога човек наистина може да извади късмет. Карлайл не се беше сещал за правителствените програми. Те бяха нещо чуждо за него, но той не позволи на Бърни да заподозре неговата неинформираност. Ако Карлайл знаеше, не може да се получи доход само като се остави едно парче земя да стои запустяло, може би щеше да предложи повече за него.

Веднъж старият партньор на Карлайл, Бъди Риймс, му беше казал:

– Карлайл, реших да зарежа дърводелството, да се измъкна от това състезание за плъхове и да се отдам на земеделие. – Говореше сериозно, забил поглед в бирата си в един бар в Сан Франциско.

Както обикновено, Карлайл се бе опитал да го приземи:

– За бога, Бъди, за това ти трябват пари! Земя, машини, семена, всякакви такива работи.

– Не – усмихна се Бъди. – Благодарение на щедростта на американските данъкоплатци при финансирането на земеделски програми единственото, от което човек се нуждае, са земя и пощенска кутия.

Той се засмя, после посегна и плесна приятелски Карлайл по лицето.

– Карли, стари приятелю, прекалено си праволинеен. Двамата с тебе като нищо бихме могли да сложим Абът и Костело в малкия си джоб. – Бъди Риймс щеше да сдъвче адвокат Бърни за закуска, след като първо го побъркаше, разбира се.

Адвокатът отново заговори:

– Ще подготвя документите за следващата сряда, ако това ви устройва. Междувременно може да погледнете извлечението. Но ви уверявам, че всичко е наред и че нотариалният акт е... гладък като бебешко дупе. Трябва да запомня тази фраза, добра е.

– Отстъпвам ви я. Мисля, че аз самият я откраднах от Уайт.

– От кого?

– От един писател.

– О!

Карлайл тръгна към пикапа си. Чувстваше се особено умен и безкомпромисен. Постигането на добра сделка бе модерният еквивалент на лова като средство за осигуряване на храна за семейството от по-стари времена. Беше чувал, че някои мъже получавали ерекция дори само като си помислели за сключването на сделки, макар на него лично да му се струваше, че въпросните типове със сигурност са пълна скръб, когато става дума за нещо друго.

Обратно в мотелската стая за няколко часа, посветени на извлечението. Документът изглеждаше наред. Земята се предаваше по наследство в семейството, започвайки от дядото на Уилистън, който се бе установил на мястото според Заселническия акт от хиляда осемстотин и шейсета година и бе получил изряден нотариален акт. Преди петнайсет години бяха продадени сто и трийсет от първоначалните сто и шейсет акра. И тази продажба бе чиста, както всичко останало, а приложеното проучване изглеждаше повече от акуратно.

Той отвори вратата на "Дани" в осем без десет и погледна нагоре, за да види дали старецът е на поста си на прозореца над "Лестър". Там беше, застанал в кафявата олющена рамка като портрет на Вермеер. Карлайл му помаха. Жестът му изненада стария човек, но след миг той му махна обратно в отговор, сковано, но с приятелско чувство.

Кафенето на Дани беше празно. Гели бършеше пода. Изглеждаше уморена.

– Не се паникьосвай, не съм тук по повод, който налага наличието на майстор готвач и келнери в смокинги – обяви Карлайл още с влизането си.

– Не съм паникьосана – отвърна Гели Девъроу. – За днес приключих с готвенето. Гладните пътници, пък ако ще да са Мик Джагър и Джими Картър, се пренасочват любезно към бара на Лерой и деликатесите от неговото меню. Ако искаш кафе, току-що изключих машината, но все още е топла. Можеш да получиш една чашка безплатно, тъй като не ми се струва правилно да вземам пари за нещо, излязло от изключена кафеварка.