Робърт Уолър - Танго

Една августовска нощ Сузана вървеше по Главната улица на Саламандър и си мислеше за джаз музиканта от Сиатъл. Понечи да прекоси шосето, за да поеме на юг към дома си, но се спря и изчака някакъв пикап с калифорнийски номер да отмине – същият пикап, който бе паркиран пред кръчмата на Лерой и който я бе стреснал, когато водачът му бе запалил двигателя. Прозорецът от страната на шофьора бе спуснат. Мъжът я погледна, докато минаваше на сантиметри от нея. Част от лицето му бе в сянка, но въпреки това тя успя да зърне дългата коса, жълтата кърпа, овързана около главата. Музиката от пуснатото радио бавно избледня, докато пикапът се спускаше надолу по улицата.

Карлайл Макмилън отвори замаяно очи около четири сутринта, стреснат от един камион, направил обратен завой на магистрала 91. Беше му студено и цялото тяло го сърбеше. С клатушкане се прехвърли от стола, на който беше заспал, на по-близкото от двете легла. Все още бе напълно облечен. Зави се с покривалото и отново заспа. Продължи да сънува един непознат, възседнал стар мотоциклет. В съня му жена със забодено жълто перо в косите протягаше ръце към мотоциклетиста през въздушната струя, оставяна при преминаването му.

Три часа по-късно вече беше изкъпан и пиеше кафе, сварено с малкото бързоварче, с което никога не се разделяше. Седна зад бюрото с обгорели от цигарени фасове ръбове и написа писмо до майка си в Мендосино.

Скъпа Уин,

Продължавам да се движа безцелно из едно място, наречено Америка, и да се оглеждам наоколо. Можеш да ми пишеш до поискване – поне през следващите няколко седмици – в Саламандър, Южна Дакота. Едва снощи пристигнах тук, но мястото ми се вижда доста добро. Ако нещата потръгнат, може да се установя тук за известно време и да се спася от лудостта на крайбрежията.

С обич,

Карлайл дръпна завесите, за да види какво е времето. Първоначално светлината беше колеблива, падаше на червени и сини потоци. Но когато напускаше мотела, слънцето най-после си беше пробило път и небето бе ясно и чисто. Стиснал чашата с кафе между коленете си, с опъната на съседната седалка карта, нарисувана върху салфетка, той зави на север, подмина запуснат павилион за танци, издигнат на брега на едно малко езеро навътре от шосето, зави на запад и потегли по щатски път 42. Десет минути по-късно спря пред пощата на Саламандър.

Купи марки, пусна писмото до майка си и посегна да отвори вратата. Лицето, изпречило се пред погледа му, беше същото, което бе видял предната вечер на светлината на фаровете си. Червеникавокестенявата коса, сплетена в дълга лъскава плитка, се спускаше през рамото и почиваше върху дясната гръд. Зелени очи, вперени в него, прям и спокоен поглед.

– Извинете – каза тя, усмихна се любезно и го подмина.

Карлайл седна в пикапа и зачака жената да излезе. Искаше да я види отново, да я огледа така, както някои се връщаха да погледнат за стотен път картина на Матис или пък пак превъртаха Бранденбургската симфония, въпреки че я бяха слушали хиляди пъти.

Седеше там, подобно на камък. Прекалено явно и все пак – не достатъчно дръзко. "Представи ѝ се, кажи ѝ, че е най-невероятната жена, която някога си виждал, попитай я коя е и къде отива. За бога, кажи ѝ, че я искаш още сега, тук, в пикапа, в пощата, на тротоара, по средата на улицата. Трудно беше, подобен директен подход не водеше до нищо добро. Чувстваше се непохватен и недорасъл, сблъсквайки се с подобна красота, под която, изглежда, тлееше добре контролирана жар . Той запали двигателя и пое по Главната улица, впил поглед в огледалото за обратно виждане. Тя излезе от пощата и за момент очите ѝ се спряха върху пикапа. От подрусването на кабината и отражението на слънцето в огледалото фигурата на непознатата сякаш затанцува сред прериен пожар. После жената изчезна, зави покрай пощата. Обеща си, че следващия път, когато я види, ще се представи по-добре. Знаеше, че няма да стане.

Карлайл прекоси Саламандър, пътува десет километра на запад, после зави на север по едно второкласно шосе, а оттам се озова върху прашен коларски път с червеникавия цвят на железен окис. Същият път, по който беше минал предишния ден. На четири километра от мястото, на което се намираше, имаше разклон. Той отново погледна картата: "завой надясно след около четири километра; горичка вляво; стара барака, разположена на петнайсетина метра вдясно". Откри я.

Личеше, че земята бе изоставена. Навсякъде се виждаха избуяли плевели, примесени със слънчогледи, папурите се люлееха в канавките – дълги, жълти и кафяви. В тревата се гонеха славеи, а един червенокрил кос, кацнал на телената ограда, го гледаше любопитно. Някаква катерица подскокна да се скрие в мига, в който Карлайл излезе от пикапа си. Той внимателно притвори вратата.