Робърт Уолър - Танго

Баща ѝ и колегите му се бяха заели да направят подробна карта на района като етап от подготовката за мащабни разкопки, разработиха изследователски проект и разпратиха молби за финансиране до различни федерални агенции. В една секваща дъха статия, публикувана във видно списание по естествена история, се казваше: "Разкопките при Саламандърския кръстопът обещават да хвърлят нова ярка светлина върху културата на индианците от палеолита и може основателно да оспорят широко разпространените теории относно миграцията на племената от Азия към Северна Америка през съществуващия преди двайсет и три хиляди години шести континент, наречен Берингия."

Бащата на Сузана се бе изкачил на върха на един хълм, за да добие по-точна представа за обекта, подготвяйки се за финалното картографиране на местността. Той познаваше добре скалата, беше се качвал на нея и преди. Всъщност една от снимките, илюстриращи статията, го показваше именно там, застанал на ръба на същото място, от което бе паднал няколко седмици по-късно. Снимката бе кристално чиста и ясно се виждаше, че антропологът стои върху скала, а не върху пръст.

Наемите в Саламандър бяха ниски, градчето бе тихо, огромните равнинни пространства ѝ допадаха. Когато малкото ѝ разследване не доведе до нищо ново, тя остана там и се концентрира върху собственото си съществуване, казвайки си, че смъртта на баща ѝ е мистерия, която предстои да бъде разгадана. По-голямата част от скромното обезщетение, което ѝ бяха прехвърлили от университета след гибелта му, се беше стопила по пътищата. Но тя шиеше сама дрехите си, ядеше проста храна и започна малък бизнес за продажба на билки и уникални бижута, които изработваше от всякакви боклуци, раковини от брега на реката, камъчета покрай шосетата.

В резултат на това се сдоби с доход, достатъчен за съществуването ѝ, че и малко отгоре. Местните жители, разбира се, бяха притеснени от начина ѝ на живот и от писмата, които от време на време изпращаше до "Саламандър Сентинел", настоявайки за по-добро отношение към всичко, в това число хората, животните и земята. Подобни неща не се приемаха добре на място, където мъжете говореха главно за цените на добитъка, където все още вярваха, че земята е тяхна собственост и следователно могат да я използват както намерят за добре. Всеки, който твърдеше противното, можеше да върви да се гръмне.

Произходът на Сузана Бентийн и начинът ѝ на изразяване ѝ създаваше особен ореол, който притесняваше някои, повечето. Тя излъчваше някаква невъзмутимост, някаква кротка самоувереност, която ѝ позволяваше да живее уравновесено и стабилно там, където си избереше. Богатият ѝ житейски опит, наситен с разнообразни преживявания и концентриран само в трийсет и няколкото ѝ години, я правеше да изглежда като човек, който знаеше всичко. Беше се научила да цени малките вселени – безграничната стойност на добре определените моменти, на малките задължения с безброй пътища за тяхното осъществяване и да ги цени повече от големите. Дори и само последните характеристики бяха достатъчни, за да я разграничат от хората, които с мъка си проправяха път през обикновения живот.

Така изглеждаха нещата отвън. Въпреки това, както веднъж ѝ беше казал Танър, "животът на някои хора, може би дори на повечето, е като грамофонна плоча. Никога не успяват, повтаряйки до втръсване първите ноти от някоя проста песничка. Ти, Сузана, си различна по начин, който не мога да обясня. Сякаш си пристигнала от някакъв друг свят, където си живяла дълго преди да се появиш тук и сега. Мисля, че доста ще се препъваш, но накрая ще се озовеш на специално място. Цената за това ще е самота, тъй като хората ще се страхуват не само от теб, но и от пътуването, което е необходимо, за да стане човек като теб"

И както бе предвидил Танър, тя наистина бе сама в това затънтено място, броеше дългите зимни вечери и копнееше за истински приятели, за ръцете на мъж, които да обгръщат тялото ѝ, да се плъзгат по гърдите и краката ѝ, за думи, прошепнати в ухото ѝ, за парадоксалното двусмислено чувство на отстъпчивост и властност, което определен тип мъже могат да събудят у една жена.

Индианецът беше отделен случай. Нито мъж, нито момче, а нещо съвсем различно. Птица може би, най-вероятно ястреб, една мрачна фигура, с която би могла да се успокои временно и без задръжки да упражнява мистичните си наклонности. Както и другите мъже, към които бе изпитвала някакви истински чувства, той носеше непостоянството в себе си и вечно гледаше към място, различно от това, на което в момента се намираше.