Робърт Уолър - Танго

И миризмите, наситени и летни: свински котлети на грип, прясно окосена трева в малките градчета, метална смазка в старите промишлени градове, изгорели бензинови пари от тракторите, на страничните врати на един от които се четеше надписът "РАЗМЕНЯМ ЗА ИСУС".

И звуците. В Бетендорф, Айова, знамената пищяха "Да живее Бикс!", а старовремски джаз се разливаше над кафявите води на Мисисипи, над барджите и влекачите: "Тътря се, тътря се, тътря се едва към земята на мечтите от сънищата където тя не спира да стене цяла нощ и ме води след себе си като куче на каишка, когато започнат да затварят Сторивил." През една събота в Сиукс Сити, по залез слънце, докато Карлайл натискаше педала на газта, дочу звъна на камбаната на католическата катедрала.

Във всеки окръг се натъкваше или на музикален фестивал, или на подготовката за такъв. Джим и Джес, заедно с поддържащия ги състав, обещаваха неделен концерт някъде в затънтената провинция.

Джес бе с прилизана назад коса, мандолината му се опитваше да застигне китарата на Джим, а зад тях се носеше звукът на гъдулка, примесен с този на петструнно банджо. Карлайл стоеше далеч от сцената сред дърветата край опънатите лавки, пиеше лимонада и слушаше.

Един дебел мъж, понесъл калъф за цигулка, го попита:

– Да не си колекционер, момче?

Карлайл поклати отрицателно глава и мъжът отмина, оглеждайки се за колекционери.

Някъде на запад от Мисисипи и на изток от Скалистите планини изникваше малко градче, едно от онези места с прах между зъбите и сухо хъркане в гърлото: Саламандър.

Жената, която мина пред фаровете на пикапа на Карлайл Макмилън по време на първото му посещение в Саламандър, се казваше Сузана Бентийн. Както се беше случвало с мнозина други мъже, които бяха оглеждали Сузана и се бяха питали какви ли екзотични прелести се крият под наметалото и роклята ѝ, именно видът ѝ бе привлякъл първоначално вниманието на Карлайл. От пръв поглед човек лесно би могъл да я вземе за реликва от дивите години на университета "Бъркли". Спокойно би могла да мине за една по-стара версия на онези идеалистично настроени млади хора, които преливаха от енергия, разпространяваха памфлети в името на неясни каузи и подтикваха другите да се подписват под петициите на Седморката от Секокус или в защита на човешките права в държави, които повечето хора дори не можеха да открият на картата.

Подобна оценка би била погрешна. Майката на Сузана, унгарка по националност, бе починала, когато момичето бе едва на четири. Преди смъртта си майка ѝ я беше поверила на грижите на баща ѝ, учен, чиято работа се заключаваше в прилагането на символизма на Юнг към загадките на древните култури и го отвеждаше там, където човешките същества копаеха в търсенето на нещо, което да им покаже какво са били, преди да се превърнат в хора. Сузана бе пътувала с него – момиче в сандали, тениска и шорти с ластик в кръста. Тя сменяше училищата в Кайро, в Хартум, играеше с децата на местните покрай прашните разкопки край втория катаракт на Нил или големите разкопки в Олдувай. В жегата на аборигенските села тя сядаше до баща си, когато той пускаше касетофона си, и двамата слушаха приказки за едно далечно и невероятно минало, а вихърът от алегории и образи изпълваше слуха ѝ. Накратко, Сузана Бентийн беше дете на пустинните нощи и дивашките барабани.

Когато баща ѝ защити професура в Йейл, тя поддържаше къщата и приготвяше вечерята му – в известна степен вече остаряла, превърнала се във ветеран от живота по пътищата. Една сутрин телефонът в кухнята в Ню Хевън иззвъня. Чу равния глас на някакъв археолог с изкаляни ботуши и мръсни работни дрехи, долитащ по линията от Мадър Бел, Йеркс Каунти, Южна Дакота:

– Падна от една скала преди около три часа. Никой от нас не видя как се случи. Какво мога да кажа... Наистина съжалявам. Беше добър човек. Ще се погрижим за подробностите тук вместо вас.

След като с мъка изкара една скучна и непоследователна година в университета "Брин Моур", тя заряза следването, за да се опита да открие какво е възможно и какво – не. Комуни и принуждения, стари градове и автобуси от Третия свят, сама и в непрестанно движение. В непрестанно движение.

Известно време живя на Испанското крайбрежие, в Сан Себастиян. Къщата принадлежеше на мъж на име Андрю Танър. Тя беше на двайсет и три и в непрекъснато дирене, Танър – на петдесет и шест, журналист и авторитет, озоваващ се на места, където хората се биеха един срещу друг по не особено ясни причини. Където избухнеше конфликт, там се озоваваше и Андрю Танър, сам, въоръжен със своите бележници.