Робърт Уолър - Танго

Карлайл предполагаше, че още преди залез слънце посетителите ще запалят всичките цилиндри на двигателите, докарали ги в планините за уикенда, и ще отцепят обратно към Ашвил, Шарлот или кой знае накъде. Беше прав. В осем часа главната улица вече бе тъмна и почти празна.

Вечеря бисквити с шунка в доста сносния ресторант на Джон и после тръгна към реката, опитвайки се да различи в тъмното силуета на върха, дал името си на градчето. Изведнъж се почувства самотен. Мястото и времето предразполагаха към компанията на жена, но той нямаше такава.

Прииска му се Шарън да беше при него сега, в тази неделна вечер. Образите се заизнизваха пред очите му като на филмова лента. Преди години двамата се бяха търкаляли върху килима пред камината. Жените винаги изглеждат добре на светлината на огън, а Шарън бе изглеждала направо страхотно. Беше облечена в памучна пижама и си бе сложила от любимия си парфюм, чието име той така и не успя да запомни, но въпреки това разпознаваше аромата му по кожата ѝ.

След развода Шарън се беше взела в ръце и бе завършила английска литература в университета "Дюк", след което я бяха наели на работа в една издателска къща в Ню Йорк. Знаеше всичко това, защото допреди няколко години тя не пропускаше да му изпрати картичка за Коледа.

До входа на парка имаше телефонен автомат. От информацията му дадоха номер и той го набра, а от небето заръмя. Отговори някакъв мъж. Карлайл за малко да затвори, но се спря и попита за Шарън. Тя взе слушалката, замълча, когато Карлайл се представи, и после каза:

– Моля те, изчакай да се прехвърля на другия телефон.

Тонът ѝ беше равен, все едно че Карлайл се бе обадил, за да си поръча галон разредител за бои. Когато Шарън остави слушалката, до слуха му достигна някаква музика, а после гласът ѝ, който казваше:

– Рони, скъпи, моля те затвори, когато разбереш, че съм вдигнала слушалката на телефона в спалнята. Отново заговори, но този път звучеше различно – сърдечна, радостна, че го чува:

– Къде си, Карлайл?

Той ѝ каза. Каза ѝ всичко, което се очакваше да каже в този момент, и наистина го мислеше. Каза ѝ, че е в Чимни Рок, че навън вали, а той си мисли за нея и тя много му липсва.

– О, Карлайл, как ми се иска, да съм там с теб! Продадох малкия си парцел преди доста години, но продължавам да обичам това място. Кажи ми къде точно стоиш в момента?

Той ѝ обясни.

- Мога да си те представя. Планината е зад гърба ти. И реката. Задръж слушалката, за да мога да чуя как водата се плъзга по камъните.

Той се подчини, поглеждайки към тъмното небе.

- Ела в Ню Йорк, Карлайл. Ще се радвам да те видя отново.

Той ѝ призна, че е стигнал дотам, че го побиват тръпки от места, където се срещат повече от хиляда души и където в пиковите часове се носят съобщения по радиото във връзка със задръстванията по улиците. Тя отвърна, че го разбира. Поговориха още малко, после топло се сбогуваха.

Впоследствие съжали, че ѝ се беше обадил. Върна се в стаята си, почете известно време, после заспа. На зазоряване си свари термос кафе и потегли на път – отново на запад, изпаднал в състояние на пълна апатия.

Прекоси Ашвил и зави на запад. Дни, прекарани по пътищата – всеки следващ еднакъв с предходния. Въртене на колела, прескачащи се мисли, а сред тях – мисълта за Коуди Маркс.

Излезе от южната част на района, заизкачва се на север към царството на соята, шопарите и царевичните поля, простиращо се отвъд залеза. До един мост в Охайо забеляза момче на около осем години – стоеше и наблюдаваше трафика. На двеста метра зад гърба му се виждаха стопански постройки; вероятно детето бе дошло оттам. Преди шейсет години синът на някой фермер сигурно бе наблюдавал влаковете и се беше чудил накъде водят релсите. Сега едно момче, облечено в стари джинси и с бейзболна шапка на главата, наблюдаваше камионите и колите, проследяваше лентата на асфалта с поглед, обхващаше всички посоки наведнъж и в главата му почваха да се оформят мечти; плановете щяха да дойдат по-късно.

Продължи още на запад. През повечето дни беше горещо. Безжалостно бяло августовско слънце, тежко слънце, светлини от прожектори, меко фокусирани върху смесица от прах и вечерна мъгла, светкавица в далечината. Понякога – дъжд, скърцане на чистачки по прозореца на колата, свистене на гуми върху мокрия асфалт на провинциални шосета, тичащи като воденични улеи през късните летни царевичаци. Табелки с имената на села, заявяващи минала слава, малки победи, отдавнашни, но не и забравени, представени на света така, сякаш точно тази част от историята щеше да има особено голямо значение за бъдещето: "Щатски шампиони по бягане за 1972 година". Очукана, едва четяща се табела.