Робърт Уолър - Танго

Карлайл я огледа, после прехвърли поглед върху отчайващия мъж в костюм, стоящ до нея, и стигна до заключението, че тя най-вероятно се чифтосва с някой жребец от местния фитнес клуб рано следобед в някой скъп мотел. Спомни си, че веднъж бе срещнал един мъж от Ипинойс, който се кълнеше, че е тръгнал на запад, за да се върне с една от онези калифорнийски красавици, вързана като ловджийски трофей за бронята на колата му. Карлайл чуваше как тримата си говореха и как предприемачът агент описваше как ще се развият нещата:

– Ей там ще са игрището за голф и клубът. Домът ви ще е на края на четиринайсетата дупка. Алисън, разбирам, че обичаш да играеш тенис. Около клуба ще има шест корта, ще са на съвсем близко разстояние от басейна с олимпийски размери. Разбира се, достъпът до обекта ще бъде контролиран от пазачи на входа. Ще докараме и майстор готвач от Лондон, който ще се погрижи в клуба да се сервира само най-добрата континентална храна.

– Хей, Карлайл, как върви? – Беше неговият предприемач, поел на дежурната си обиколка. – Обещах на Мюлерови, че ще приключиш с това до първи юли. Надявам се, че ще успееш. Може да се наложи да прекъснеш работа за няколко дни, защото онези тъпанари, дето работят на юг оттук, не могат да се справят сами. Нямат представа как се строят къщи. Можеш ли да си представиш, Карлайл, на два от обектите сложиха капандурите на погрешни места! А имаме още шестнайсет къщи в Конкорд, които са в начален стадий. Искам да направиш рамките там. Просто гледай да свършиш с този под възможно най-бързо. И без това ще постелим мокет отгоре и никой няма да забележи дали дюшемето е добре поставено, или не. И защо, по дяволите, не използваш пистолет за пироните като всички останали?

Карлайл, все още на колене, с увиснала над яката коса и с капчици пот, стичащи се от върха на носа му и избиващи през избелялата му работна риза, стисна чука в ръка и вдигна тъмните си очи към предприемача. В помещението влетя лястовичка и кацна върху една дъска, лежаща на метър от него, трепна с опашка и се изцвъка отгоре ѝ. Малък бакшиш.

Агентът по продажбите от съседния парцел продължаваше да плещи.

Както и предприемачът.

И Алисън Еди-коя си.

И Пълната скръб.

И целият свят, както се струваше на Карлайл. Доколкото можеше да каже, те всички говореха за едно и също нещо: празни приказки. Глупости, боклук, лястовичи лайна.

– През съботните вечери ще танцуваме в клуба, Алисън...

– Карлайл, къщите в Конкорд са от евтините, така че не се притеснявай за...

– Бил, макар че не можем да го кажем открито, малцинствата няма да са проблем...

– Алисън, страхотно ще ти хареса...

– Карлайл, искам...

– Ще ни трябва място за три коли...

– Айде, свършвай с това място, Карлайл. Имаме нужда от теб в Конкорд.

Карлайл извърна глава и заби поглед в пода. "Промени течението си като река..."

Той бавно се изправи, разкопча колана с инструментите и пъхна чука в едно от отделенията му, докато се отдалечаваше по посока на пикапа си. Младежът, когото предприемачът беше наел за помощник на Карлайл, мъкнеше един опакован витраж от онези за масова употреба. Карлайл вече бе монтирал два такива тази година.

Докато вървеше, говореше – бавно и спокойно. Изгледа предприемача и кимна по посока на младежа.

– Нека той да довърши. А след това може да сложи дограмата в Конкорд и заедно с пистолета си за забиване на пирони да обиколи всички обекти по крайбрежната ивица до Тихуана, да направи един голям кръг и да оправи Бейкърсфийлд по обратния път към Ванкувър.

Младежът, който носеше витража, погледна към Карлайл, после към предприемача. По лицето му бе изписана смесица от страх и объркване. Очакваше указания. Той беше от онези младоци, които, щом чуеха термина за сглобяване без винтове, част от който беше и думата джойнт, смятаха, че става дума за вид дрога. В три от шестте работни дни на седмицата се налагаше Карлайл да го измъква от леглото, за да се появи на обекта. Предприемачът ругаеше и крещеше на Карлайл да се върне веднага на работа, младежът продължаваше да държи витража, застинал на мястото си, хората от съседния парцел наблюдаваха с нескрито любопитство. Карлайл Макмилън се качи в пикапа си и запали двигателя.

Върна се в апартамента, който държеше под наем, напъха дрехите и радиото си в две брезентови торби и се оправи с наемодателя си. Успя да пристигне в банката непосредствено преди края на работния ден и изтегли всичките си спестявания: единайсет хиляди двеста и дванайсет долара и четирийсет и седем цента. Хиляда в брой, три хиляди – в пътни чекове, две хиляди – в чек, който щеше да изпрати на майка си, за да ѝ помогне на първо време, останалото – в банков ордер.