Робърт Уолър - Танго

От самото начало Карлайл Макмилън бе живял в по-голяма несигурност в сравнение с повечето хора. Той се беше появил на този свят преди малко по-малко от четири десетилетия като извънбрачен син на една жена на име Уин Макмилън и мъж, чието име тя или никога не бе знаела, или бе забравила. От малкото, което майка му му беше казвала, Карлайл бе добил само бледа и променлива представа за своя баща.

И така, през цялото си детство и дори в по-зрелите си години той си представяше този мъж само като тъмен силует, яхнал мотор – от онези, големите, които бяха направени да издържат на големи разстояния. Мъжът караше по крайбрежната магистрала на юг от Кармел на фона на залязващото слънце, пресичаше високия мост, където океанът се врязваше дълбоко в скалите. А жената, седнала зад него? Може би обгърнала ръце около кръста му, с развята от вятъра коса? Това трябва да беше майката на Карлайл Макмилън, преди много, много години.

Тя и мъжът бяха прекарали само два дена заедно, но и те бяха достатъчни. Достатъчни, за да се зачене момче на име Карлайл.

Спомня си топлия пясък под гърба си, докато лежеше до него. Никога не забрави колко топъл беше пясъкът през онзи късен септември. Спомня си и странното му тихо излъчване, което по-късно забелязваше и в сина си. Усещаше, че той знае тайни, чува слабата музика на едно далечно минало, което беше само негово. И въпреки това фамилията му ѝ убягваше. Мисли, че ѝ я бе споменал веднъж, но тогава двамата седяха край запаления на открито огън на ръба на живота и пиеха домашно приготвена бира. Не, не си спомня фамилията му.

Както веднъж беше казала, "в онези дни имената изглеждаха някак маловажни. Знам, че сигурно ти е много трудно да го разбереш, Карлайл, но така го чувствахме тогава. Сега се измъчвам, че не мога да се сетя за името му – повече заради теб, отколкото заради себе си."

И така. Беше му казала всичко, когато той бе на дванайсет години. Седяха един до друг на стълбите пред къщата им в Мендосино. Тя бе прегърнала слабото мълчаливо момче и бе облегнала глава на неговата, докато му говореше, а ароматът на току-що измитата ѝ коса преобладаваше над всички други майчински миризми в нея. Той я слушаше и я обичаше заради безпощадната искреност, с която му разказваше за щастието, че го е родила, дори заради развълнуваните нотки в гласа ѝ, когато говореше за мистичното сексуално отдаване на онзи мъж. Въпреки че на годините, на които бе, на Карлайл му беше трудно да си представи нещо от този сорт, още повече пък – включващо майка му.

Всичко това – нейната искреност, нейната грижовност – беше добре, но не и достатъчно. Карлайл Макмилън тайно копнееше за баща, който да му даде увереността, че всички случайни и могъщи чувства, бушуващи в гърдите му, един ден ще се синтезират в ясна и полезна мъжественост.

Освен това в продължение на години го измъчваше гняв. Гняв заради неопределеността, заради това, че Уин Макмилън най-спокойно се беше чифтосала с някакъв непознат, който после бе отпрашил на север през обагрените в топли цветове дървета на настъпилата есен и просто беше изчезнал. Отне му време и доста размишления, но накрая успя да се примири с всичко. Или поне с по-голямата част от нещата. И все пак налице бяха неяснотата, чувството за незавършеност, любопитството относно точно определена вълна в потока на гени, от който той бе формиран. Някои казваха, че до известна степен приличал на индианец с ясно изразените си скули, характерния леко гърбав нос и дългата тъмна коса, която понякога завързваше с червена кърпа като апах. Тази идея донякъде му харесваше, макар да нямаше никакъв начин да разбере дали беше истина, или не. Когато хората го питаха дали във вените му не тече индианска кръв, той мълчаливо вдигаше рамене и ги оставяше да си вадят сами заключенията.

И още нещо – почукването. Така го наричаше той. Беше започнало още когато беше дете и не го бе напуснало през годините. Нещо дълбоко в него, идващо от неизвестен източник. Когато мълчеше, до него достигаха сигнали, едва доловими и далечни, може би от спиралата на неговата ДНК – той по-скоро ги усещаше, отколкото чуваше. Сякаш дива котка си играеше с прашни телеграфни клавиши в малката гара на обсебен от духове град: чук... пауза... чук... пауза... чук, чук... и по-нататък – в същата последователност. Това беше един от сигналите. Имаше и други.

В началото му се струваше невероятно, дори – химерно, но си представяше, че баща му му изпраща някакво съобщение по пътя на кръвните връзки. Мислите му течаха по следния начин: баща му нямаше представа, че той съществува, но генният му код знаеше, тъй като беше част и от неговия. Кодовете знаят, че Карлайл съществува, биологичният му вид го знае. Карлайл бе от рода на баща си и носеше неговите гени. Следователно в известен смисъл баща му също знаеше. Логиката му беше крехка, но той откриваше някакъв смисъл в нея, стига да не се заравяше прекалено надълбоко.