Робърт Уолър - Танго

Но Хюи, изпаднал в състояние на силна възбуда, а и без това страдащ от спомените си на ветеран от войната във Виетнам, които не го оставяли да спи нощем, започнал да нарича Карлайл "дългокосо хипарско копеле", две трети от което се оказа вярно, както впоследствие установихме, и обърнал ножа към него. Гели изкрещяла на Карлайл да внимава и той се оттеглил, посегнал зад себе си и грабнал стика за билярд, който някой бил зарязал върху масата след спринта на Бийни през нея.

Хюи бил толкова побеснял, че не забелязал стика в ръцете на Карлайл. Когато приближил достатъчно, Карлайл завъртял проклетия стик и фраснал Хюи в капачката на лявото коляно. Цапардосал го яко, наистина яко.

Хюи закуцукал, повлякъл ранения си крак така, както го учили по време на рейнджърските му години, и продължил да настъпва към Карлайл, при което Карлайл сторил същото и с дясното му коляно – ударил го, само че по-силно. Хюи целунал пода на кръчмата със скорост петдесет километра в час, приземил се по лице сред разните там угарки от цигари, една от които още димяла, остатъци от разлято евтино уиски и парче пица, поръсено с допълнително сирене и пеперони. Карлайл стъпил с една от кубинките си върху ръката, в която Хюи държал ножа, и изритал оръжието с другата. След като свършил това, извикал на Лерой да изведе Бийни от женската тоалетна и да го натири извън града.

Вечерта завършила така: Карлайл, Гели и Хюи седнали заедно в едно от сепаретата на кана бира и сериозен разговор. Гели можеше да се държи много мило и майчински, когато искаше. Тя се опитала да успокои Хюи и да го утеши, като през цялото време бършела лицето му с един парцал от бара. Не след дълго Хюи започнал да плаче, което било малко излагащо, но предвид обстоятелствата, както и фактът, че беше ветеран от войната, по-късно никой не му се присмя за проявената слабост. Когато дошло време да затваря, Лерой подарил на Карлайл стика за билярд, с който бил повален Хюи, с признанието, че Карлайл му е спестил големи неприятности с представителите на закона.

На следващия ден – решили, че трябва да възродят брака си – Фран и Хюи предприеха пътуване до увеселителния парк Файв Флагс , нещо, което тя от години се опитвала да го склони да направят. Разбира се, от този момент насетне Бийни стоеше настрана от семейното ложе на Хюи и пиеше тук, в "Слийпи".

И така, всичко свърши добре благодарение на Карлайл. В очите на Хюи Карлайл Макмилън не можеше да сгреши, след като го беше спасил, както той си мислеше, от затвора, както и от загубата на Фран; освен това без неговата намеса той може би никога нямало да види Файв Флагс , където се качил на увеселителното влакче цели шест пъти поред.

Според представите ни онова, което по-късно стана известно като Войната в Йеркс Каунти, беше сравнително малка война. Малка и примитивна. Може и да сте зърнали да я споменават с няколко думи в някой вестник или в някой едноминутен телевизионен репортаж, а после да сте я изтласкали назад в съзнанието си като една от онези гадни малки дрязги в онези далечни затънтени места, които нямат отношение към вашия живот. Причините за усложняването на отношенията са комплексни и оплетени. Някои водят началото си отпреди век, че и повече. Дали въпросната война щеше да избухне, ако Карлайл Макмилън не се бе появил в Йеркс Каунти? Трудно е да се каже. Факт е, че той така или иначе дойде.

През първата си вечер в Саламандър Карлайл Макмилън спря в супермаркета в края на града, погълнат от мисли за жената, която бе минала пред фаровете му, а после го беше изчакала да отмине, след като бе направил обратен завой и бе потеглил надолу по Главната улица. В главата му се въртяха думи, идваха отново и отново, нашепваха му за цветя и вятър, за сладко-горчиви спомени. Не му беше ясно дали думите се раждаха в мозъка му, или идваха от радиото в пикапа. Дали не му ги бе прошепнала жената, докато я подминаваше? "По дяволите – каза си той, – това място си играе с главата ми." Той напълни резервоара на пикапа и влезе да плати. Стек от шест бири, плюс сметката за бензина му излязоха седемнайсет долара и осемдесет и седем цента. Магазинът беше празен, с изключение на разчорлената жена на средна възраст зад касовия апарат и един облечен в костюм, мъж, който говореше от телефонния автомат до вратата. Мъжът беше уморен от очевидно тежкия си работен ден, облягаше се на стената, докато говореше. Скръстени в глезените крака, кафяви кожени обувки с пискюли – от скъпите, окаляни от дъжда през деня. Когато от другия край на линията се включи телефонен секретар, той се отпусна още повече върху стената и заговори: