Робърт Уолър - Танго

край които играят

огнегълтачи,

танцуваща

като пропаднала монахиня

по улиците на Претория –

извивката на гърба ти,

отмятането на главата ти,

случайното откриване

на жълт чорап,

когато музиката започне.

И изведнъж...

...Отново

се боря

за часовете.

Но не мога да сторя

нищо повече

от това –

да ридая сладостно,

оплаквайки смъртта

на сините есени.

Сега това е всичко,

което мога да направя.

И никой не забелязва

зимните ми копнения...

...Нито познава скритите ти желания.

Никой,

освен Учителя по танци

и

аз.

Три седмици по-късно Танър бе мъртъв. Сузана Бентийн продължи напред. Един аржентинец я научи да танцува танго и я любеше с главозамайваща страст на осветения със свещи балкон на двореца си в Буенос Айрес. Беше свалил дрехите ѝ, докато танцуваха, и бе продължил да танцува с нея, след като тя бе останала напълно гола, а той – облечен във вечерния си костюм, после я бе облегнал на парапета на балкона, така че дългата ѝ коса се бе провесила над улицата отдолу, и я бе обладал, а тя бе крещяла от удоволствие. Имаше много вечери като тази. Той искаше да се ожени за нея, предлагаше ѝ пари и място в обществото, но Сузана чувстваше, че това не би я направило щастлива, затова продължи напред.

После се появи застаряващият джаз музикант от Сиатъл. Беше седнала в един бар, наречен "Шорти", и се наслаждаваше на тенор-саксофона му. Откри, че контрастът между неговата черна кожа и прасковения цвят на нейната собствена е част от горещия безмълвен еротизъм, който двамата споделяха. Звукът на саксофона му понякога достигаше дълбоко в нея, сякаш я обладаваше.

Пътищата се превърнаха в нейното бъдеще и тя прекарваше много време по тях. Баща ѝ ѝ бе разкрил тайната на символите, Танър ѝ беше показал света и неговата злонамереност, един азиатец ѝ бе подарил част от картата за постигане на спокойствие. И все пак, индианецът, който ги беше последвал, когато се бе преместила в Йеркс Каунти, беше най-близко до нея от всеки друг. В много отношения. Двамата бяха в пълно единомислие... или почти.

Всички мъже, към които бе изпитвала някакви чувства, имаха една обща черта: докато вършеха работата си, каквато и да бе тя в момента, те не спираха да се оглеждат – за някое друго, различно място. Винаги мислеха за това друго място, а връзката им с когото и да било където и да било винаги се пропукваше и започваше да отслабва. Всички те бяха майстори в своята област и всеки един от тях чувстваше, че принадлежи на друга епоха.

През цялото време смъртта на баща ѝ не бе престанала да я занимава – не само начинът, по който бе умрял, но и самият факт, че вече го нямаше. И така, последният автобус за Саламандър я доведе отдалеч през априлския дъжд и я стовари пред кафенето на Дани. Нае малка къщичка на юг от силозите на Саламандър и започна дискретно разследване на обстоятелствата, съпътстващи смъртта на баща ѝ. Следователят, разследвал случката, се бе произнесъл кратко и ясно: земята под краката на антрополога бе поддала; смъртта му бе случайна.

Уводната статия в "Хай Плейнс Инкуайърър" определяше кончината му като "нещастен случай в резултат на копнежа ни да разберем по-добре самите себе си, изтръгвайки знания от пластовете на нашето минало". Струваше ѝ се, че тези реакции бяха едновременно прекалено прибързани и прекалено подредени; капакът на инцидента бе плътно спуснат. Целият пакет бе усърдно овързан и не можеше да се открие нищо, което да говори за друго освен за разсеяността на един учен, концентрирал се повече върху работата си, отколкото върху терена, на който стъпва. Не се връзваше. Баща ѝ бе внимателен и опитен специалист, който бе пребродил много хълмове през живота си.

Освен всички тези съмнителни моменти имаше и още едно любопитно нещо: разкопките бяха преустановени веднага след смъртта му. Финансирането на проекта изглеждаше сигурно, а после изведнъж бе секнало. Разкопките при Саламандърския кръстопът бяха потънали в забвение, въпреки че първоначално бяха сметнати за многообещаващи.

Кръстопътят не бе нищо друго освен железопътен възел на двайсет километра северозападно от Саламандър, край Хълма на вълка, където се засичаха влаковете от Чикаго и Милуоки. Въздушни снимки бяха разкрили наличието на няколко любопитни хълмовидни структури, а огледът на място бе показал, че растителността по тях бе необичайно буйна, което бе характерен признак за наличието на древни гробища и бунища. Интересът към обекта се бе засилил, след като работниците, извършващи изкопни работи покрай релсите, откриха доста останки от керамични изделия. В допълнение бяха направени няколко пробни копки, които също показваха, че вероятността да се открият ценни археологическц находки на мястото бе голяма.