Робърт Уолър - Танго

Тя облече якето си от деним и започна да гаси лампите.

– Можем да тръгваме, когато си готов.

На излизане Карлайл задържа вратата, докато тя изгасяше неоновия надпис на кафенето.

– Благодаря, свикнала съм сама да си отварям вратите. – Гели отново се усмихна и двамата пресякоха за кръчмата на Лерой.

Масата за билярд беше тъмна. Такова бе и лицето на Лерой. С изключение на стария Франк, градския посрещач, чиято глава както винаги лежеше отпусната върху бара, в заведението нямаше никого, а беше осем и петнайсет, четвъртък вечер. Продажбите не бяха добри и вървяха към по-лошо.

Лерой изгледа накриво дългокосия придружаващ жената на Джак Девъроу и реши, че може би ще е по-добре да не казва нищо на Джак за това. Джак се отличаваше с твърде избухлив нрав, особено след като пийнеше – състояние, в което се намираше повече или по-малко постоянно.

Няколко месеца по-късно, след като опозна Карлайл, Лерой му казваше:

– Карлайл, развил съм манталитет на типичен дребен собственик от малък град. С други думи, "Моля ти се, Господи, не позволявай нищо лошо да се случи, докато не се пенсионирам, после прави каквото искаш с бедните копелета, които остават след мене." Обаче Господ не искаше да ме послуша и мога да ти изброя хиляди причини, за които се сещам в момента.

Карлайл поръча две бутилки "Будвайзер", предполагайки, че Лерой още не е заредил с допълнително "Милър". Взе бирите и ги отнесе в сепарето, където седеше Гели. Мигащите червени светлинки от рекламата на "Лерой" подскачаха по лицето ѝ. Тя се усети и се обърна с гръб към тях.

Карлайл леко надигна бутилката си.

– За правата на заселниците или както там ги наричате.

Тя небрежно чукна шише в неговото и отвърна:

– Подобни права не съществуват, но да се надяваме, че заселниците могат да се изправят на крака, след като са били толкова дълго в коленичеща позиция. – Тя се облегна в ъгъла на сепарето, отпи от бирата си и извърна очи към бара.

Лерой пусна монета в музикалния автомат. Първите две песни бяха стандартна работа: за камиони и изневяра, осемнайсет гуми и довличане късно у дома, с червило на яката. Следващата се изпълняваше от доста сносен мъжки тенор, подплатен със стоманен акомпанимент на китара: "Облягам се на рамката на вратата, повтарям името си, сякаш може да забравя кой съм..."

Нещата малко се поосвежиха, когато в кръчмата влезе човекът патица. Карлайл нямаше представа кой е човекът патица, но през следващите години щеше да го вижда от време на време и държанието му до известна степен го очароваше. Човекът патица седна на бара, поръча си бира и кротко я изпи, без да контактува с никого. Нищо необичайно дотук. Странното беше следното: в широкия балтон, който носеше и зиме, и лете, имаше жива патица. Той често отваряше реверите на балтона си и тогава патицата показваше навън зелената си глава. Мъжът накланяше бутилката, патицата отпиваше глътка "Грейн Белт", после изчезваше обратно в гънките на палтото.

Карлайл погледна към странния мъж, после към Гели. Тя сви рамене и се усмихна, отпивайки от бирата си, но искаше да я разпита за жената с кестенявата коса, но не го направи. Отдавна беше разбрал, че да питаш жена за друга жена, да проявиш дори минимален интерес, беше равносилно на получаването не просто на леко изкривена, а на изцяло негативна информация.

Вместо това той каза:

– Разкажи ми за духовете от Хълма на вълка.

За момент Гели погледна към тавана, после към Карлайл. Забеляза колко топло гледаха очите му. Излъчваха малко тъга може би, но бяха топли и добри. Приличаше на мъж, който не гледаше на жените като на трофеи.

– Ами мисля, че споменах за професора, който падна от една скала близо до въпросния хълм. Това се случи преди известно време. Тогава много са шумеше за някакви индиански могили в този район и в продължение на няколко месеца в Саламандър прииждаха, а после си отиваха всякакви учени типове. Мъже и жени, много приятни хора. Облечени в работни дрехи, изключително любезни, когато идваха да ядат в "Дани". Изстъргваха калта от ботушите си на бордюра, преди да влязат вътре, което много се харесваше на Телма – тя продължава да го споменава и до ден днешен, колчем види някой каубой да внася разни безбожни мръсотии в кафенето. Интересна тълпа бяха, смееха се много и, изглежда, си прекарваха добре.

Заговори се, че индианците са доста разстроени от случващото се на мястото, което те смятаха за свещено и което според стари договори би трябвало да е все още тяхно. Не мина много време и професорът загина, а проектът бе изоставен. Никой не знаеше защо.