Робърт Уолър - Танго

Коуди Маркс не беше сред честите посетители на салона на Уин. Дори и да го бяха канили, той пак нямаше да се появи. Коуди не използваше гръмки думи. Всъщност той по принцип не използваше много думи. Просто беше един от най-добрите дърводелци в целия свят и оставяше способностите му да говорят вместо него. Макар че не го канеха да присъства на дългите вечери, посветени на камерната музика и литературните критики, той беше първият, към когото се обръщаха, когато се наложеше да се прави нещо, свързано със строежи и сгради. Ако в момента Коуди не можеше да дойде, защото беше зает с друга поръчка, хората просто изчакваха, докато се захване с техния проект. Това, разбира се, се отнасяше само за хора перфекционисти.

Коуди Маркс беше много повече от добър техничар. Той гледаше на нещата с очи на художник и с мозък на философ, разбираше, че Зен и прецизност не са взаимно изключващи се понятия, макар най-вероятно никога да не беше чувал за нещото, наречено Зен. Работата му го доказваше. Ако някой му покажеше снимка на къща, стая, кабинет, вече построени от някого, и му кажеше: "Ето това искам", той любезно отказваше ангажимента и бавно се оттегляше. Коуди не строеше копия. Той осъществяваше проектите на Коуди, точка.

Начинът, по който трябваше да се отнася човек с Коуди, бе следният: първо, трябваше да се примири с навика му да пуши лула, после – да обясни най-общо какво значение щеше да има за него крайният продукт от усилията на майстора, накрая – да се оттегли встрани и да остави всичко на креативността и уменията на Коуди. Едно нещо никога, ама никога не биваше да се случва – да се слага краен срок за завършване на даден проект или да се правят опити да се пришпорва Коуди, докато работи.

Последната негова индивидуална особеност стана легендарна, след като той беше зарязал работата по кухнята на един местен банкер. Жената на банкера бе изразила гласно негодуванието си пред Коуди относно неговия бавен, методичен стил на работа, беше се оплакала, че не можела нито да готви, нито да кани гости, нито да прави каквото и да било, докато кухнята ѝ е в такова състояние..

Без да я погледне или да каже нещо, Коуди си събрал чукалата, напуснал и отказал да довърши започнатата работа, докато банкерът не се съгласил да заведе семейството си на продължително пътуване – пътуване, което нямало да приключи, докато Коуди не им изпрател пощенска картичка, на която да пише, че кухнята е готова. Разбира се, въпросната нова кухня с нейните оригинални шкафове, вградена техника и омекотена акуратност на изтънчено майсторство спечели възхищението на всички. Най-щедрата похвала дойде от един представител на британска верига супермаркети и неговата съпруга, посетили дома на банкера в Мендосино, след като се бяха запознали по време на круиза, предприет от банкера и семейството му именно по времето, когато Коуди им оправяше кухнята. И така, Карлайл живееше на северния бряг, косеше ливади и изстъргваше боята от скъпите яхти на летовниците, нещастен от работата си на парче. Никога не бе харесвал повторяемостта, не понасяше да върши нещо, ако не израстваше по някакъв начин, докато го прави. Винаги беше смятал, че в края на всеки изминал ден човек трябваше да е станал по-добър от това, което е бил сутринта. Чувстваше се като закотвена чайка, пърхаща с криле по повърхността на нещата, дърпана надолу от тежестта, опитвайки се да си проправи път нагоре, към свободата.

Беше чувал майка му и приятелите ѝ да споменават името на Коуди и бе попил в голяма доза почитта, с която винаги се говореше за работата на стария майстор. Приятелите на майка му, макар да бяха способни в своите артистични или научни области, не притежаваха ръчни умения, водещи до незабавното сътворяване на нещо реално. Поради тази причина именно те изпадаха в почтително благоговение пред хора като Коуди, които творяха реални неща. Отличните автомеханици влизаха в същата категория, макар и да бяха на малко по-ниско ниво от това на майстора дърводелец.

Да имаш технически способности и да ги използваш, за да правиш неща с утилитарна стойност, неща, които щяха да пребъдат – това беше идея, която привличаше Карлайл. Къщите в Мендосино, които Коуди бе построил в по-ранните си години, бяха пример за отлична конструкция и се издигаха здрави и величествени през годините. Така говореха хората. Всичко – вертикално, никакви наклони, нито течове. Перилата на стълбищата никога не се разхлабваха, плочките не падаха, напречните греди на таваните не провисваха.