Робърт Уолър - Танго

Анекдотите за Коуди се повтаряха отново и отново във всекидневната на Уин Макмилън. Бяха известни като "историите за Коуди" или "методите на Коуди". Една от тях по-специално истински впечатли Карлайл и в крайна сметка промени живота му. Мъжът, който я разправяше, бе местен поет, човек, който знаеше доста за скритите неща и потънали значения. Та веднъж въпросният поет отбеляза:

– Коуди Маркс знае точно в кои стени на Мендосино са зазидани костите на просташката претенциозност...

Коуди беше построил пристройка към къщата на въпросния поет и поетът го бе наблюдавал как изшкурква подпорните чамови греди, които щяха така или иначе да се скрият в стените. Никой никога нямаше да ги види, изшкуркването не ги правеше поздрави, нито ги караше да функционират по-добре, затова мъжът се бе заинтересувал защо майсторът постъпва така.

Тъй като предварително се били споразумели за цената, за клиента нямало финансово знамение дали гредите ще са гладки, или не, просто го мъчело любопитство. Коуди предъвкал мундщука на лулата си, погледнал към гредата, която току-що бил изгладил, и казал на поета, че просто се чувствал по-добре, когато правел нещата по този начин. Така му изглеждало по-завършено. Не казал нищо друго, само това. "Методите на Коуди."

Щом чу тази история, Карлайл тръгна да търси Коуди Маркс. Жената на майстора му каза, че мъжът ѝ работел по някаква нова къща в североизточната част на града, на хълмовете срещу Руското дере. Карлайл натисна педалите на велосипеда си в тази посока и щом стигна до мястото, видя пикапа на Коуди, паркиран отвън. От вътрешността на сградата се носеха ударите на чука му. Работеше сам. Такъв беше обичаят му, освен ако не му се наложеше да ползва услугите на някой глупак с големи мускули за ден-два, за да му помага с по-тежката работа.

Карлайл застана настрана и започна да наблюдава работата на стареца. Трепереше от притеснение, че се намира в присъствието на една легенда, и се опитваше да се овладее. Лулата пушеше, а Коуди тихо си тананикаше, докато дялкаше една врата. След минута-две се обърна, за да вземе резачката, забеляза момчето, олюля се и пристъпи назад.

"Сега я втасах", помисли си Карлайл. Коуди наближаваше седемдесетте и момчето си помисли, че с появата си може да е причинил сърдечен удар на стареца.

Но Коуди се съвзе и рече:

– Нямам нужда от помощ, а и да имам, не мога да си я позволя. – Коуди се наведе над резачката и отряза парче от корниза на вратата, върху която работеше. Когато го стори, вдигна пред очите си парчето дърво, за да провери колко добре си пасва с хоризонталната летва, вече поставена на място в горната част на вратата. Елементът се стори перфектен на Карлайл, но Коуди измъкна шкурка от джоба си и започна да заглажда отрязъка. Когато най-после остана доволен от вида му, закова парчето дърво на мястото му, зенкерова отворите за главите на винтовете, за да са готови за по-късно, и през цялото време се държеше така, сякаш Карлайл беше просто кутия с дървесен лак, забутана в ъгъла.

Дърводелецът разрови купчината материал до себе си и попита, без да поглежда към малкия натрапник:

– Ти си момчето на Уин Макмилън, нъл' тъй?

– Да.

– На колко си?

– На дванайсет.

- Мислех, че косиш ливади и други такива.

Карлайл овладя мутиращия си глас, който имаше навика да изтънява внезапно по средата на някоя дума, и произнесе дълго репетираното от него изречение:

– Искам да се науча да работя с ръцете си, да правя неща, които ще останат и след мен. Искам да овладея занаят и да стана майстор занаятчия.

Притесняваше се, че речта му е малко високопарна, прекалено официална, особено както я изстреля на един дъх. Но това беше най-доброто, на което бе способен. Думата "занаятчия" обаче бе подбрана правилно и попадна в целта.

– Знайш, че "занаятчия" е дума, която почти е отпаднала от английския език, нъл' тъй?

Карлайл нищо не отвърна. Старецът избра нужното му парче дърво.

В живота на всеки човек има моменти, когато бъдещето зависи от едва забележимите и критични опорни точки на емоционалните решения на онези, които притежават властта да дават или задържат желаните неща. Както се оказа впоследствие, тази сутрин бе точно такъв момент в живота на Карлайл Макмилън. Коуди подбираше материали, Коуди си тананикаше, Коуди размишляваше.

– Играеш ли футбол или нещо от този род?

– Не. Нямам време, пък и без това не ме интересува.

– В такъв случай ще можеш да бъдеш на разположение в съботите, а също и след часовете по време на учебната година.