Робърт Уолър - Танго

– Аз също го обичах, госпожо Маркс, не по-малко, отколкото той обичаше мен. Коуди ми даде място в живота, цел и аз ще се опитам да живея така, както той ме е учил.

Карлайл седна в стария пикап, който след ремонта, направен му от Коуди, вървеше като нов, и бавно подкара из Мендосино. Кара с часове, мина покрай всички места, където бяха работили заедно. С изненада установи, че си спомня всеки жлеб, всяка втулка, всеки прорез, всеки винкел и ъгъл, които двамата бяха създали.

Спираше пикапа и избърсваше очи, когато чуваше гласът на Коуди да му казва: "Мисля, че можем да го направим малко по-добре, Карлайл." С тези думи старецът подсказваше на младежа, че не е направил нещо както трябва. Отпусна чело на волана и се замисли за възрастния човек, който бе направил всичко по силите си, за да го изгради като добър занаятчия. Ароматът на пепел, кедър, палисандър и хондураски махагон в пикапа се сливаше с миризмата на тютюн от лулата на Коуди. Спомени... Господи, всичките тези спомени...

Дори години по-късно, особено когато работеше над някой интересен проект, Карлайл се улавяше, че си тананика. Когато това се случеше, той спираше за момент, попипваше стария си кожен колан за инструменти, поправян дузина пъти и потъмнял от потта на ръцете му и от смолата на дървения материал, и се замисляше за Коуди Маркс. За това как старецът бе подготвял повърхността за едно самотно, мълчаливо момче на име Карлайл Макмилън.

Порутената къщурка в парцела край Саламандър бе неодяланият камък за монумента, който щеше да издигне в памет на Коуди Маркс. Беше твърдо решен да превърне бараката на стария Уилсън в образец на най-доброто, на което го бе научил Коуди. В името на най-добрите занаятчийски традиции щеше да спаси изоставения кораб и да го съживи завинаги.

По навик – лош навик, който бе развил, докато работеше за разни предприемачи и хора, които не даваха и пукната пара за истинска добре свършена работа – Карлайл усети, че прави всичко автоматично, само за да приключи с дадения детайл. Когато го осъзна, забави темпото. Понякога дори разваляше вече направеното, ако не отговаряше на наложените от Коуди стандарти, и го започваше отначало. Ако му се наложеше, щеше да спи в кабината на пикапа си в дъжд и виелица, но работата щеше да бъде свършена както трябва.

Първата му задача бе покривът. Есенно време кедровите дъски можеха да се купят на прилична цена. В дъскорезницата на Фолс Сити имаше двайсет и пет кубика, поръчани за някакъв проект и след това – отказани, така че Карлайл успя да се снабди с материала дори по-евтино, отколкото бе очаквал. Позволиха му да порови из партидата и да си избере най-доброто. По калифорнийските стандарти това си беше чиста кражба.

Когато застанеше в къщурката на Уилистън и погледнеше нагоре, виждаше метреците и обшивките, между които липсваше пространство за поставяне на изолация. Така че от първостепенно значение бе издигането на цялата покривна конструкция, за да се създаде нужното място. Карлайл знаеше, че това ще е най-трудната част от целия проект. И най-критичната.

Започна със смъкването на старите керемиди и ръждясалия обков под тях. По-голямата част от метреците бяха в лошо състояние. Замени ги с добре изсушени големи греди. Някои от старите поправи и използва наново, после закова напречни дъски и започна да полага плочите, използвайки пирони от закалена стомана. Освен това изглади с шкурка метреците и по-малките дъски, макар да се изкушаваше да не го прави. Никой нямаше да разбере, освен той и Коуди. Но това бе достатъчно.

Голямата капандура над основната жилищна част от къщата, както и една по-малка, която да пропуска лунната светлина в спалнята, го забавиха доста. Но той ги изработи както трябва и дори ги конструира така, че да може да ги отваря отвътре, когато времето се затопли.

Като свърши с това, Карлайл се зае с подовете. Използва стената на един товарен вагон, открита в близка ферма. Фермерът не му беше взел почти никакви пари. По-късно щеше да нареди хубави дъски върху дъските от вагона. Засега по-важното бе да постави основа, за да може да се живее в къщата и при по-лошо време.

Стените също бяха в лошо състояние – в резултат на използвания евтин материал и недоброто поддържане впоследствие. Както би казал Коуди: "Изглежда, някой просто е решил да остави това място да се разрушава." Карлайл смъкна целия дървен обков, както и мазилката отвътре, и старата къща остана да стърчи като човек с нова шапка и обувки, но иначе – гол.