Робърт Уолър - Танго

Ранните есенни дъждове – студени дъждове – заприиждаха на двайсетия ден от началото на работата му. Въпреки това той продължи да кърти и разбива, облечен в мушамата си. Понякога дори използваше фаровете на пикапа и един газов фенер, за да работи и нощем. Както бе казал старецът, жителите на Саламандър започнаха да отскачат дотам, за да видят какво е замислил Карлайл. Той се опитваше да е любезен и да дава отговор на всичките им въпроси, но докато разговаряше, не спираше да работи.

Ако покривът беше чадър, то стените бяха дъждобран. Искаше къщата да стане здрава и надеждна, да я направи така, че да отложи евентуалните ремонти по възможност най-далеч в бъдещето, затова се спря на дървен обков – западен червен кедър или секвоя. И двата вида материал бяха скъпи, а заради принципа той отказваше да ги използва в суров вид. Не одобряваше идеята да отсече големите дървета, за да си направи облицовка на къщата. Разбира се, в дъскорезницата предлагаха стандартните талашитени плоскости с кедров фурнир. Но както бе казал на един от любопитните посетители, който му бе предложил да си облекчи живота и да използва тях, "достатъчно дълго съм работил с такива по време на калифорнийския ми период, за да знам, че няма да издържат до края на живота ми. Не са моят тип материал. Между другото, виждал ли си някога какво правят кълвачите с кедровия фурнир?"

Един местен дърводелец пенсионер дойде да покибичи и да раздава съвети, без да му ги искат – нещо, което Карлайл и без това получаваше в изобилие. Но въпреки това слушаше, докато човекът му разправяше за някаква ловна хижа в Три Форкс, която разрушавали в момента. Старецът участвал в построяването ѝ преди петдесет години и още си спомняше за прекрасния обков от секвоя, който били положили отвътре. Карлайл отиде до Три Форкс, разходи се насам-натам, попазари се с началника на групата, която се занимаваше със събарянето на постройката, и получи онова, което искаше. Всъщност щеше да му остане достатъчно материал, за да облицова банята и ваната си с панели от секвоя. А можеше да му стигнат дори и за зимната градина, която смяташе да пристрои към южната стена на къщата веднъж щом свършеше с изшкуркването на грозния лак и върнеше на дървото неговата първоначална естествена прелест.

Към средата на октомври по-голямата част от облицоването на стените бе привършило. От дъскорезницата в Ливърмор очакваше да му докарат товар от очукан стъклопласт. Точно навреме, тъй като първият сняг беше паднал преди три дни и го бе принудил да спи в пикапа.

Беше се сдобил и с партньор. Голям жълт котарак със сдъвкано дясно ухо, появил се седмица по-рано: бе останал за обяд, после за вечеря и скоро се настани в къщата за постоянно. Спеше в пикапа заедно с Карлайл, а денем го следваше по петите. Карлайл наблюдаваше котарака. Котаракът наблюдаваше Карлайл.

– Е, големи момко, смятам, че името Боклукчийски камион ти подхожда. И тъй, ако не възразяваш, ще те наричаме така. – Боклукчийски камион примигна с жълтите си очи. Карлайл се усмихна.

Една събота по залез слънце той обходи къщата, любувайки се на резултата от работата си. Чувстваше се по-добре от когато и да било напоследък. Коуди имаше навика да цитира някой си сър Хенри Уотън, който преди триста и петдесет години бил казал: "Доброто строителство отговаря на три условия: простор, здравина и красота." Карлайл бе успял да покрие първите две, а за третото имаше ясен образ в главата си. В допълнение към всичко това той се връщаше към нещо, което му бе познато от преди – място, където присъстваше и Коуди, място, в което цареше тишина и всичко придобиваше смисъл.

Карлайл беше гладен, но прекалено уморен, за да запали газовия котлон и да си стопли поредната консерва боб или каквото бе останало под брезента, с който покриваше провизиите си. Нямаше закъде да бърза, тъй като и без това бе прекалено късно, за да свари отворено кафенето в Саламандър. Изглежда, трябваше да се задоволи със сандвичи с фъстъчено масло, плод и десертче "Милки Уей".

Докато двамата с Боклукчийски камион обмисляха бедния си избор, той извърна очи към пътеката и видя, че в здрача по нея се задава Гели Девъроу. В едната си ръка държеше голяма кошница за пикник, а в другата – термос. Вървеше и се препъваше по изровения път. През последните няколко седмици често се беше хранил в кафенето на Дани и бе започнал да опознава Гели, но появата ѝ тук го изненада.

Тя се спря и намести каубойската шапка, която бе паднала ниско над очите ѝ. Карлайл тръгна да я посрещне.