Робърт Уолър - Танго

– Днес е рожденият ти ден, нали? – Беше разбрал отнякъде.

– Да, сър. – Карлайл се ухили, горд, че вече е на четиринайсет и че работи с Коуди Маркс, горд от нарастващите си дърводелски умения.

Коуди се наведе и бръкна в една кафява хартиена торба на пода. Оттам измъкна нов кожен колан за инструменти, твърд и светлокафяв на цвят. Когато му го подаде, Карлайл забеляза, че от различните джобчета се подават стари, но здрави инструменти.

– Честит рожден ден, Карлайл. Искам да ти кажа, че ми е приятно, задето работиш с мен. Между другото, мисля, че заслужаваш да ти повиша заплатата на долар и петдесет. И още нещо: предпочитам от днес нататък да ми викаш "Коуди". Сега дай да закрепим добре тези греди на тавана, за да можем да се прехвърлим върху по-съществени неща.

Очите на Карлайл овлажняха, докато запасваше колана на кръста си. Отчасти защото, както се беше надявал и Коуди, момчето бе приело подаръка му като символ на прогреса му през време на дългото катерене по стълбицата на уменията и разбирането, и отчасти защото Коуди бе казал, че Карлайл работи с него, не за него. Това бе много важно.

Годините се нижеха. През незатворени прозорци и неокачени врати Карлайл чуваше как училищният духов оркестър се упражняваше в късните есенни следобеди. Ако с Коуди оставаха да работят до късно, за да завършат нещо започнато, до ушите му достигаше шумът на зрителите и гласът на коментатора над футболното игрище. От островърхите покриви на Мендосино наблюдаваше как децата отиват на плажа в летните следобеди, а сутрин подкарват лодките на родителите си навътре в океана., Това не го притесняваше. Всъщност за нищо на света не би сменил мястото си с когото и да било другиго. Той създаваше трайни неща със собствените си ръце. Именно заради това Карлайл обичаше да помага на Коуди Маркс из цял Мендосино, околностите му и щата Калифорния. Те подготвяха повърхности за обработване, завършваха и правеха всичко, което трябваше да се изпълни в промеждутъка между началото и края. Нещо повече, преди всичко те го правеха както му се полага, по начина на Коуди. Хората се усмихваха, когато пикапът на майстора минаваше през града и виждаха как старецът в тъмносин гащеризон и бежова работна риза разговаря с момчето, облечено досущ като него.

Карлайл работеше със стария майстор без прекъсване до момента, в който не се дипломира, а после, през първите две години на обучението си в Станфорд, продължи на половин работен ден. Когато Коуди приемеше поръчка, изискваща повече от един чифт ръце, Карлайл хващаше автобуса от Пало Алто. По време на пътуването се подготвяше за лекции и си мислеше колко лош заместител са учебниците на допира до дървото, плъзгащо се между пръстите ти, и на удоволствието да се изправиш, да отстъпиш назад и да огледаш продукта от добре свършената работа.

Коуди беше започнал да говори за пенсиониране, но Карлайл не му вярваше. После, един четвъртък следобед, майката на Карлайл му телефонира. С тих, пресекващ глас тя му каза, че Коуди е починал.

– Открили го в старата къща на Мъркъл, където монтирал някакви шкафове...

Помръкна един ден от двайсетата година на един мъж – пролетен ден, в който слънцето се сгромоляса. Карлайл се затвори в стаята си и плака в продължение на два часа, удряйки безпомощно с юмрук по бюрото, отрупано с множество книги, обединеното знание от които не беше нищо друго освен празни приказки в сравнение с онова, което Коуди Маркс знаеше и се бе опитал да му предаде. В онзи момент Карлайл взе решение, че заради майка си ще завърши Станфорд, но след това ще следва пътя на Коуди.

Инструментите и стария си пикап майсторът беше завещал на Карлайл. Анна Маркс му ги предаде със сълзи на очи.

Когато младежът понечи да си тръгне, тя взе ръката му в своята и промълви:

– Карлайл, през последните осем години ти беше главната тема на разговори в нашата къща. Всяка вечер Коуди ми разправяше по нещо за теб, за това колко много си научил, какво добро момче си и какво удоволствие му доставяло да те гледа как растеш и се превръщаш в прекрасен млад мъж. В деня, в който се появи на работа, облечен в същия гащеризон и риза като неговите, той се прибра у дома, седна на кухненската маса и рече: "Анна, мисля, че имам син." Оттогава насетне винаги те е възприемал като такъв. Много се гордееше с теб. Господи, колко те обичаше Коуди! Наистина те обичаше.

Карлайл кимна. Беше му казала неща, които той отдавна знаеше, но му стана приятно да ги чуе и от нейната уста.