Робърт Уолър - Танго

Той опря пръст на ръба на чашата си, наклони я и погледна към уискито, което бе нарекъл "кехлибарената истина", докато го поръчваше. Бавно поклати глава.

– За каквото и да се сети човек, все сме го имали: война, магии, индианци... така наречените вещици, за бога!

- Ще възразите ли, ако ви цитирам тук-там из местните вестници? – попитах го.

– Ако продължиш да ми купуваш от това тук, можеш да ме цитираш колкото си щеш. Говори и с Карлайл Макмилън, чуй го направо от човека, който премина през всичко това.

Старецът обичаше да приказва, така че включих диктофона си и го оставих да говори.

– Когато Карлайл Макмилън се появи за първи път в Саламандър през онази първа вечер, някак си разбрах, че нивото на вълнение в града ще се повиши. Някак си просто го разбрах. Ако човек е на шейсет и четири, както аз бях тогава, и живее в две стаи с баня над онова, което някога е било телевизионният сервиз на Лестър, няма кой знае какво да прави по цял ден. Особено пък ако не може да се придвижва добре, защото кракът му е бил премаза през седемдесет и пета в каменоломната на братята Гътридж, притиснат между ремаркето и едно огромно парче варовикова скала. Обикновено изкуцуквах до пощата, за да си взема всичките там рекламни брошури, и наблюдавах движението по Главната улица от прозореца на апартамента си. Това беше.

Тъй като там долу нищо не се случваше, мозъкът ми в известен смисъл плесенясваше от концентриране върху глупости, граничещи с празнота. Но на човек му се налагаше да избира между това или гледането на телевизия и улицата спечели с лекота. Както и да е, Карлайл влезе в кръчмата на Лерой и излезе от там двайсет минути по-късно. Остана известно време на тротоара, после взе едно яке от пикапа си. Тръгна надолу, като оглеждаше витрините, после прекоси от другата страна и се отправи към кафенето на "Дани". Когато мина откъм мен, го загубих от поглед, но "Дани" бе единственото отворено заведение, така че предположих, че трябва да е влязъл там.

Аз също се хранех в "Дани". Или поне понякога. Обикновено след сутрешните си посещения в пощата. Така се налагаше да изкачвам стълбите към апартамента ми само веднъж дневно, а и това бе прекалено много за този проклет крак. Гели Девъроу, която работеше в кафенето, беше наистина добра с мен и ми правеше тайно отстъпки от цената на обедните специалитети. Изпращаше ме вкъщи с останали от предния ден рола и с онези малки кутийки сладко, дето оставаха след закуската – всичко безплатно. Понякога ме подканяше да си взема допълнително пакетчета захар, сол или пипер.

Така че ако си хапнех порядъчно на обяд, вечерта можех спокойно да мина с овесена каша и рола със сирене или малко фъстъчено масло и сладко. Е, това и чашка от отлежалото уиски, което дъщеря ми винаги ми изпращаше за Коледа от Орландо. Разбира се, към края на март вече виждах сметката на подаръка ѝ и декември почваше да ми изглежда прекалено далеч.

Но веднъж надзиравах бензиностанцията, когато Мерт трябваше да закара жена си в клиниката в Ливърмор, и той ми взе една седемстотин и петдесет милилитровка евтино уиски от големия супермаркет в града. Така ми плати за това, че си седях на задника и само казвах на хората сами да си сипят проклетия бензин за пет цента повече на галон, отколкото го продаваше Харв. От данъчните настояваха да обявя уискито като бартерен доход, но аз ги пратих по дяволите. Ще ми се по някакъв начин да ми бяха направили финансова ревизия – само за да си поприказвам с някой поне малко интелигентен тип, пък бил той и счетоводител. Ако тези момчета не бяха толкова досадни, можеха и да са интересни.

И така, как разбрах, че Карлайл ще повиши нивото на вълнение в Саламандър ли? Не съм сигурен. Може да ми е било подсказано от жълтата кърпа, вързана на главата му, и подаващата се изпод нея кестенява коса, стигаща до раменете. Застанал в сумрака, облечен в кожено яке, стари ботуши и избелели джинси, той приличаше на някой от по-младите обитатели на резервата, който се опитва да забрави за разгрома на индианците при Ундид Ний, да избягва пиенето на бира на корем и да преоткрие духовното си наследство.

Имаше нещо и в походката му. Някак лека, някак самоуверена. Човек с подобна походка може да измине огромно разстояние без особени усилия. Нещо в Карлайл ме караше да си мисля, че животът му не е бил много лек, но все пак беше видно, че е устойчив, че няма да се огъне от нищото. Разбира се, ние тук по принцип не сме от тия, дето лесно се огъват.