Робърт Уолър - Танго

Масата беше покрита с празни бирени бутилки, между които се мъдреха два пепелника, пълни с угарки от цигари. Джак и приятелчетата му бяха прекарали поредната вечер в оплюване на тежките времена, които бяха настанали, и на онова, което правителството, проклетите природозащитници, банкерите и европейската земеделска политика причиняваха на начина им на живот.

– Може би, ако разчистваш проклетата маса от време на време, ще ми се прияжда по-често.

– Чисти си я сам, Джак. Ти и приятелите ти мърсите и разхвърляте.

Старият Джак почти бе изчезнал, но нравът му си беше същият. Той помете бутилките с лакът и се премести в дневната. Една бутилка се въртя на пода дълго след падането си, после се удари в крака на масата и спря.

Скръстила ръце, Гели се облегна на рамката на вратата на къщата, която дядото на Джак беше построил през хиляда деветстотин и петнайсета година. Стените се лющеха и имаха нужда от внимание, но енергия за това липсваше. Имаше енергия за уиски – за сдобиването с него и изпиването му, – но не и за къщата. Или пък за нея самата. Нямаше и пари. За последно си беше купила нова рокля преди две години, когато щяха да излизат, за да празнуват рождения ден на Джак, но тогава той се бе натряскал още на обяд и бе изпаднал в несвяст. Днес следобед се беше огледала – стара риза от деним, избелели джинси, изтъркани токове на ботушите. Почувствала се бе ужасно западнала, много по-стара от трийсет и девет.

Зачуди се как ли се справяше Джак Младши. Беше на деветнайсет години и участваше във второто си родео. От време на време пращаше по някоя картичка от Лас Крусес, Ардмор и други места, където биковете имаха каиши, пристягащи гениталиите им, и се опитваха да хвърлят от гърбовете си каубоите, които всъщност не бяха никакви каубои, а просто участници в родео. Шарън също бе заминала – съпругът ѝ беше шофьор на камион и работеше за една фирма в Каспър. В началото Шарън пътуваше с него, когато му се налагаше да превозва товари до Фарго, и оставаше у Гели и Джак за няколко дни, преди съпругът ѝ да мине да я прибере, но вече не го правеше. Сега двете ѝ деца я държаха вързана в Каспър. Но и без децата тя пак не би идвала – заради пиенето на Джак и всичко останало.

Около обяд Гели излезе от къщата, отиде при стария си форд бронко, врътна ключа на таблото и подкара през поляната. Заваля тъкмо когато обърна към шосето, водещо към Хълма на вълка. Четири часа по-късно Джак я последва и влезе в кръчмата на Лерой.

От музикалния апарат в кафенето "Дани" се носеше друга кънтри мелодия, съпроводена от тракането на машината за пинбол: "Не ми (дрън!) стигат думи, но (дрън!) от дълго съм (дрън! Дрън! ... дрън! Дрън! Дрън!) влюбен..."

Карлайл си помисли, че някой съвременен композитор, може би Джон Кейдж, би се впечатлил от това и би го превърнал в нещо по-така. Или пък би го оценил като шедьовър и би го оставил както си е.

– Ваше ли е това място? – Той погледна към жената в избелели джинси, риза от деним и стари каубойски ботуши с изтъркани токове.

– Не, и се радвам, че не е мое, като се има предвид как се развиват нещата тук. Собственичката е възрастна жена на име Телма Енгелстрьом. Наследила е заведението след смъртта на мъжа си. През последните две седмици е в болницата във Фолс Сити, така че ми се налага да работя малко повече от обичайното. Аз и госпожа Маклин, жената на Сесил, един вид движим нещата, докато Телма се изправи на крака. Обикновено работя тук само два-три дни в седмицата, предимно сутрините, но понякога също следобед и вечер.

Карлайл се втренчи в пластмасовата касетка с парчетата пай.

– Тези приятелчета изглеждат малко уморени, нали? – отбеляза Гели Девъроу, проследявайки погледа му. – Госпожа Маклин ги приготвя през ден. Но сиропът пропива в тестото и в крайна сметка го съсипва – така както става със Саламандър.

В думите ѝ имаше нещо директно и вярно. Нещо. Беше мислил върху това и преди.

– Да, наистина изглеждат така. Но все пак ще опитам от ябълковия пай.

– Така ли ще го ядете, или го предпочитате със сладолед?

– Една ивица ванилов. Краят и без това е близо, нали?

Голямо парче ябълков пай, голямо количество ванилов сладолед. Тя облегна корем на фризера за сладолед, джинсите ѝ се опънаха върху добре оформения задник. Измъкна от най-хубавия вид и го сервира с чиста вилица. Отнесе мръсната чиния от предишното ядене в кухнята и отвътре се чу тракане. Компанията ѝ му липсваше. Беше насред Саламандър, някъде насред Америка, по средата на света – място в една вселена, която продължаваше да се разраства. Беше му приятно да разговаря с нея.