Робърт Уолър - Танго

Тя му сипа чаша кафе – хубаво кафе – и се скри в кухнята. Чуваше я как отваря и затваря вратата на хладилника, докато той потропваше с крак по стената на музикалния автомат и се опитваше да игнорира младежа с мазна коса, който удряше бутоните на машината за пинбол с дланите на ръцете си. Останалите тийнейджъри, измъкнали се за момент от миазмата на своята самопогълнатост, гледаха към него и нервно се подхилкваха. Ако Бъди беше тук, щеше да смъкне панталони и да им покаже голия си задник, както беше направил веднъж във Фресно.

Чу тананикането на микровълновата фурна. След няколко минути сандвичът беше готов. Две големи лъжици картофено пюре, парченца пуешко, задушаващо се между половинките бял хляб, и тъмен сос върху всичко.

Салатата беше от маруля с настърган отгоре ѝ морков. А ето и неговия лимон: той поглеждаше свенливо към него, сякаш искаше да му каже: "Можеше да си вземеш изискан сос, но ти предпочете мен!" Купата, в която бе сложена салатата, беше от онези пластмасови недоразумения – имитации на дърво. Карлайл ги бе виждал и преди и предполагаше, че някъде към хиляда деветстотин петдесет и пета година някой сладкодумец бе преминал през тази част на страната с камион, натоварен с торби от въпросните красавици, и бе продал хиляди от тях на всички малки кафенета във всички малки градчета.

"Не се чупят и по тях не остават петна, освен това изглеждат досущ като дървени. Наистина ще сте доволни, гарантирам ви го."

И така, тези малки купички продължаваха да предлагат салата от марули, убедени в своята способност да надживеят всичко друго освен една слънчева експлозия.

Карлайл се зае енергично и сериозно с яденето. Жената си сипа кафе, облегна се на хладилната витрина за безалкохолни напитки.

– Не сте оттук, нали?

Той поклати отрицателно глава – устата му беше пълна с картофено пюре и сос. След като преглътна, отвърна:

– Не, не съм. Как познахте?

– Ами първо, изразявате се с пълни изречения и използвате приборите за хранене. Това направо ме разби.

Добър отговор. Беше бърза и умна. И той се засмя, докато опипваше повърхността на сандвича си.

– Някога бях от Калифорния. Сега съм от пикапа си.

Хапка пуешко, глътка кафе, за да преглътне хапката. По неизвестна и за него самия причина я попита към кого трябва да се обърне човек, ако пожелае да си купи някое малко местенце тук.

– Сесил Маклин има офис в дома си, на гърба на кафенето – от другата страна на алеята. В Ливърмор има агенция за недвижими имоти "По-добрите къщи и градини". Това е на около петнайсет километра югоизточно оттук. В предложенията им се включва и Саламандър. Сесил е техен представител.

– Предпочитам да прескоча агентите. Няма ли друг начин да се разузнае наоколо?

Тя любопитно го изгледа.

– Всички напускат или се опитват да напуснат, а вие мислите да се заселвате тук?

– Само мисля. Опитвам се да се боря срещу нахлуването на онова, което минава за цивилизация, доколкото е възможно. Саламандър ми изглежда достатъчно добро място, където може да се барикадира човек.

– Правилно сте го преценили. Просто излезте на улицата и размахайте табела, на която пише: "Търся да купя място". Ще бъдете прегазен от хора, навиращи нотариални актове в лицето ви.

Тя отново напълни чашата му с кафе и се облегна на хладилната витрина. Наблюдаваше непознатия, докато той се хранеше. Наистина беше от друго тесто, с това кожено яке, изтъркани джинси и риза от деним. Кестенява коса, дълга до раменете – дълга почти колкото нейната, – опъната назад с помощта на жълтата кърпа, превързана през челото му. Тъмни очи и слабо тяло с яки рамене. Добри маниери. Очевидно цивилизован. Някъде около трийсет и пет, може би малко по-стар. Матова кожа с първите гънки от възрастта и слънцето около очите и устата. Ръце, които бяха отхвърлили доста физическа работа, ако можеше да се съди по вида им.

За един кратък миг Гели Девъроу се зачуди какви ли бяха възможностите за нещо по-така, после отхвърли тази мисъл. Преди две години беше опитала – с Харв Гътридж, който притежаваше каменоломната в покрайнините на града. Харв знаеше как да ухажва жените и една вечер, след като бе затворила "Дани", Гели се бе озовала в леглото му в Ливърмор. Направи го още два пъти. Не беше кой знае какво от гледна точка на секса, но съпругът ѝ Джак отдавна бе престанал да ѝ обръща внимание, а Харв поне ѝ повтаряше, че е почти най-красивото нещо, което някога е виждал.

После Харв беше започнал да се хвали наляво-надясно със завоеванието си, а Гели нямаше нужда от всичките тези многозначителни погледи, с които я измерваха постоянните клиенти на "Дани", докато слагаше чиниите отпреде им, затова прекрати връзката. Джак така и не даде да се разбере дали е чул нещо по въпроса, а Харв продължаваше да са отбива у тях от време на време, за да пие с него.