Робърт Уолър - Танго

Харв не му хареса, че е отблъснат от жена, затова сега ѝ се усмихваше като трапер, поел към дома с преметната през рамото плячка. Беше я притежавал и нямаше нищо против да разправя на всеки, който имаше желание да го слуша, колко страстна мадама е тя, когато ѝ свалиш дрехите и я разпалиш.

Докато наблюдаваше Карлайл Макмилън, Гели си даваше сметка, че няма смисъл да си мисли за някакви евентуални романи с него. Млъкни и затваряй. Сложи храната на тезгяха и почувствай бавното разложение на всичко, свързано с женската ти същност. Превръщаше се в едно от момчетата. Постоянната клиентела я третираше така. Също и Джак, когато изобщо решеше, че има какво да ѝ каже. Разпознай капана, когато го видиш. Бавен ляв завой, това е най-доброто, което можеш да направиш засега. И все пак щеше ѝ се да беше малко по-добре облечена тази вечер, може би в новата риза и джинсите, които си бе купила преди две седмици от разпродажбата в "Шърлийн"; също така ѝ се щеше да си бе сресала косата преди около час, когато си бе помислила за това. Просто ѝ се искаше да беше свършила тези неща – без някаква определена причина.

Но беше уморена и може би заради това ѝ минаваха подобни мисли през главата. Осем часа по-рано, преди да тръгне за работа, бе наблюдавала как някакъв самотен орел кръжи с един от последните летни ветрове. Докато стоеше насред дългото поле, водещо към началото на следобеда, и гледаше орела, чуваше кашлицата на Джак откъм кухнята, на сто метра зад гърба ѝ. Кашлицата му беше по-зле от вчера, а вчера – по-зле от онзи ден. Цигарите и уискито буквално го бяха хванали за гърлото. Той умираше. Но, от друга страна, Джак умираше от десет години. Гели Девъроу също бе почнала да умира – по свой собствен начин, – и то от доста време. Може би откакто се беше омъжила за него преди двайсет години и бе дошла във Великата американска пустош.

Между мъжа в кухнята ѝ и онзи, за когото се беше омъжила, имаше много общо. Понякога, когато се замисляше по въпроса, още виждаше как ранният Джак, облегнат на една дъсчена ограда по време на родео в Ефи, Минесота, си играе със своето ласо. Твърд, тънък, надут самохвалко с неговите каубойски ботуши и шапка, риза с перлени копчета и колосани джинси, препасани с широк кожен колан, на чиято медна тока беше гравиран надпис "Дяволът Джак". В онези далечни времена Джак Девъроу беше смел ездач на диви коне и бикове, както и на младите жени, осмелили се да му се усмихнат. Гели и две нейни приятелки от Бемиджи му се бяха усмихнали.

Той им се бе усмихнал в отговор – с онази своя бавна, дяволита усмивка.

– Добър вечер, дами. – Добри очи, сини и прями.

Когато Гели напускаше дома си, за да отиде в колежа, майка ѝ ѝ изнесе цяла проповед за лошите неща, които младите жени се налагало да избягват, за да запазят онези добри неща, които същите тези млади жени трябвало да запазят. Списъкът със забраните беше дълъг и включваше известни футболни защитници, но за нещастие в него не се споменаваше нищо за каубоите. След като същата онази вечер в Ефи се наслади на ездаческите способности на Джак и после обърна три бири от хладилника в пикапа му, Гели охотно смъкна джинсите си, вдъхна с пълни гърди праха от кожата му и го възседна, както се беше излегнал на седалката. На следващата сутрин Джак пое към Боузман, а тя замина с него.

"Лесната" – така я наричаше по онова време Джак. Тя не възразяваше, защото тогава описанието ѝ прилягаше. Освен това в началото на брака им ѝ харесваше как Джак произнася тази дума, нежно и любящо, като например: "Хей, Лесната, искаш ли да отидем на танци тази вечер?" Беше я наричал така с години. Вече не ѝ го казваше. Вече почти нищо не ѝ казваше.

Орелът изчезна някъде на север, скри се зад един дъждовен облак. Когато напълно се скри от погледа ѝ, Гели се извърна и тръгна през прашната ниска трева към къщата. Отвори хладилника, втренчи се в съдържанието му за момент, после погледна към далечния, достоен за презрение мъж, който седеше до кухненската маса и кашляше.

– Искаш ли да ти приготвя нещо за ядене, Джак? Мога да притопля задушените зеленчуци и печеното от неделя.

Краката и ръцете му бяха слаби както едно време, но беше пуснал бирено коремче, което висеше в унисон с подпухналото му и покрито с петна лице. Тази сутрин се наливаше с уиски направо от бутилката. Отметна глава назад, отпи поредната доза. Преглътна я и нищо не каза.

– Наистина трябва да сложиш нещо в този твой стомах. Сякаш вече изобщо не ядеш.

– Щом не ми се яде, значи няма да ям. Престани да ми опяваш, за бога!