Робърт Уолър - Танго

Отвън се чу скърцане на гуми. Тийнейджърите си тръгваха. Когато плати сметката, Гели го погледна и му се усмихна.

– Знаете ли, мислех си по вашия въпрос... За мястото де. На около десет километра северозападно оттук живееше един старец, Уипистън. Дворът му е около един акър, почти гол, само с някаква малка барака, но отсреща има хубава горичка. Къщичката вероятно вече е в плачевно състояние. Всъщност тя си беше в плачевно състояние още от самото начало. Чух да се споменава, че някакъв адвокат от Ливърмор или Фолс Сити се опитва да я продаде като част от друг имот. Мога да проуча, ако сериозно мислите да купувате.

– Сериозен съм наполовина. Ще съм благодарен за всяка информация, която можете да ми доставите.

Тя надраска няколко линии на една хартиена салфетка, в горния ляв ъгъл на която се четеше надписът "Купувайте американското", и му я подаде.

– Картата е безплатна. Няма да имате проблем да намерите мястото. По пътя към Хълма на вълка е, хълм, който се слави с репутацията на населен със зли духове и рекламира страшни неща, които уж се случват по тъмно. Тази легенда бе подхранена допълнително, когато преди няколко години от един от близките хълмове падна един професор и се уби. Но вие не ми приличате на човек, който особено се притеснява от подобни работи. – Тя се усмихна и продължи: – Къщата се намира на сто-сто и петдесет метра от шосето, а до нея растат двойка огромни красиви дървета. Мисля, че отстрани има малък навес или нещо от този род. Минавам точно оттам, когато идвам в града, но знаете как е – човек вижда нещо милион пъти и пак забравя как изглежда то.

Карлайл огледа картата.

– Благодаря. Това ми е някак познато. Мисля, че може да съм влязъл в града от тази страна.

Гели Девъроу гасеше светлините на кафенето, когато Карлайл излезе навън. Въздухът беше хапещо студен и той вдигна яката на якето си. Остана на място за миг. На Главната улица освен неговия пикап бяха паркирани още четири коли; всичките стояха в редица под синкавобялата светлина на уличната лампа пред кръчмата на Лерой, подобно на коне, заведени на водопой. Колебливият вятър довя клонче ароматен храст от запад и го затъркаля по тротоара. Карлайл го проследи с поглед, докато подминаваше магазина "Шърлийн", после го видя да спира пред месарницата "Орли", когато вятърът внезапно замря.

Един фалшиво бръмчащ додж, каран от мъж с каубойска шапка, бавно премина в посока, обратна на тази на клончето; фаровете му се отразяваха в празните витрини на магазините. С мрачно, скрито под шапката лице, мъжът погледна за миг към Карлайл, после се втренчи право напред, стиснал здраво волана с ръце. Между пръстите му димеше цигара. На прозореца зад него бе опряна пушка. Изглежда, персонализираните регистрационни номера бяха въпрос на навик в тази част на страната, на този тук пишеше "ДЯВЛДЖК".

Вятърът отново се появи и клончето се затъркаля на изток, подскачайки безшумно по прашните улици на това място, наречено Саламандър. Някъде от вътрешността на бара на Лерой тихо долетя смях. Карлайл чу смеха и се заслуша във вятъра и в скърцането на подметките на ботушите си, докато вървеше по песъчливия асфалт. Във въздуха се долавяше миризмата на приближаващата зима, а Карлайл беше все така далеч от нещото, което можеше да нарече свой дом.

Той запали двигателя и включи фаровете точно когато пред пикапа му мина фигура, облечена в дълго наметало. Жената се стресна от звука и светлината и за момент се втренчи в кабината, където седеше Карлайл. Изпод качулката ѝ се подаваха кичури червеникавокестенява коса, а лицето – или онова, което Карлайл успя да види от него – беше странно, отличаващо се с онази рядко срещана красота, която завладява очите на даден мъж, а после го удря ниско долу. Непознатата отново извърна глава и продължи по улицата, а наметалото ѝ се вееше плавно от вятъра и праха на късното лято, устремило се към ранната есен.

Карлайл направи обратен завой и подкара надолу по улицата. Жената стъпи на бордюра и го изчака да мине. Той отново я погледна. Мнозина поглеждаха повече от веднъж към Сузана Бентийн. Някои дори я наричаха вещица.

Кръчмата "Слипи Стегър", Ливърмор. Старецът хвана десния си крак с две ръце и го намести по-удобно под масата, ръмжейки както от направеното усилие, така и от явната болка, която изпитваше.

Лицето му се сгърчи за момент, преди да продължи оттам, откъдето беше спрял:

– Никога не е било така, поне не тук.