Джеймс Клавел - Вихрушка

„В живота ни ще настъпи огромна промяна, трябва да настъпи… Е, загубихме Иран и всичките си неща там, но повечето от тях бяха стари боклуци, които няма да ни липсват. Сега вече «Вихрушка» завърши — сигурно съм била луда, като я предложих, но всичко стана толкова добре! Повечето ни момчета са в безопасност — не мога да не мисля за Том и Марк, и Фоулър, и Ерики, и Азадех, или Шаразад, Бог да ги пази, — но най-доброто ни оборудване е спасено, и достойнството също, и ще продължим да работим, а нашият дял в С-Г все струва нещо. Няма да сме без пари, а това е направо Божа благословия. Чудя се колко ли ще можем да вземем за нашите акции? Все би трябвало да имаме някакъв дял. А какъв беше оня «срив на борсата»? Надявам се, че това не ни е провалило отново.“

„Би било хубаво да имаме пари, но не ме интересува, стига Дънкан да се оправи. Може би ще се пенсионира, а може би не. Всъщност не бих искала да се пенсионира, това би го убило. Къде да идем да живеем? В Абърдийн? Или в Единбург, близо до Сара и Тревър, или в Лондон, при Хеймиш и Кати? Не и в Лондон, там е неприятно и не бива да живеем твърде близо до някое от децата. Не искам да им пречим, въпреки че би било хубаво да можем да наминаваме от време на време, дори да наглеждаме децата. Не искам да ставам досадна тъща за Тревър или дори за малката Кати — толкова мило момиче. Кати, Катлийн, Кати: Андрю и Кати, а понякога да ходим до Ейвисярд… Андрю и Морийн, и малката Електра. Не бих искала да съм сама, не искам Дънкан да…

Не искам да преживявам отново ужаса, гърмящия тракащ мрак, нищо не се вижда, двигателите вият, воня на бензин — Боже Господи, как издържат на този шум и тръскането часове наред — и през цялото време Дънкан дишаше тежко, не знаех дали е жив или мъртъв, на два пъти извиках: «Мъртъв е, мъртъв е», но никой не чуваше и нямаше кой да помогне, нямаше как, а милият Чарли летеше насам колкото може по-бързо, другият човек, иранският сержант — как му беше името, а, да, Вазари — Вазари беше добър, но от него нямаше полза. О, Господи, това беше ужасно, ужасно и продължи цяла вечност… Но сега всичко е наред и слава Богу, че бях там. Дънкан ще се оправи. Ще се оправи. Трябва да се оправи.

Какво ли ще стане с Вазари? Изглеждаше толкова изплашен, когато полицаите го отведоха. Аха, Жан-Люк нали каза, че чул, че вероятно ще го освободят под попечителството на Анди като политически изгнаник, ако Анди гарантира, че ще го изведе от Бахрейн и ще му намери работа?

Проклета революция! Колко досадно, че не можах да се върна да си прибера някой неща. Там остана старият тиган, който никога не залепваше, и чайникът на баба, в който ставаше толкова хубав чай дори от пликчета и с водата на Техеран. Уф! Вода! Скоро вече няма да има нужда да клеча и да използвам вода вместо хубава, мека хартия. Уф! Дано да не ми се налага да клеча отново…“

— Защо се усмихваш, Джен?

— Моля? А, да, мислех си за това, че ми се налагаше да клеча, за всички онези скитници рано сутрин над канавките и шишетата им с вода, горките хора. Винаги, изглеждаше толкова ужасно и същевременно смешно. Горките хора. Вече няма да клечим, моето момче, връщаме се у дома. — Тя забеляза как очите му се промениха и безпокойството й се върна. — Това не е лошо, Дънкан. Да се върнем у дома. Няма да е лошо, обещавам.

Той кимна сякаш на себе си.

— Да почакаме и ще видим, Джен. Няма да решаваме още нищо. Няма нужда да решаваме какво ще правим след месец или два. Първо да се оправя и после ще решим. Не се тревожи, а?

— Вече не се тревожа.

— Добре, няма нужда да се тревожиш. — Морето отново привлече вниманието му. „Няма да прекарам останалата част от живота си в борба с проклетото английско време, това би било ужасно. Да се пенсионирам? Господи, ще трябва да измисля нещо. Ако трябва да спра да работя, ще полудея. Може би ще успея да си намеря някакво малко място край морето, за да прекарвам зимата в Испания или Южна Франция. Ще постъпя много лошо, ако оставя Джен да замръзне, да остарее и да се прегърби преди време — при този проклет, ужасен солен вятър от Северно море! Никога, за Бога. Ще имаме пари повече от достатъчно сега, след като «Вихрушка» успя. Девет от десет 212-ки! Чудесно! Не мога да мисля сега за Дюбоа или Фоулър, Том или Ерики, Азадех или Шаразад.“

Тревогата му се върна и той потръпна, тръпката засили тревогата, а тя предизвика още по-силно потръпване…

— За какво си мислиш, Дънкан?

— Мисля си, че денят е чудесен.

— Да, да, наистина.

— Би ли се свързала с Анди, Джен?