Джеймс Клавел - Вихрушка

— Разбира се. — Тя вдигна слушалката и набра номера — знаеше, че за него ще е по-добре да поговори малко. — Ало? О, здравей Скот, как си, Джени се обажда. — Тя се заслуша и после рече: — Това е добре. Татко ти там ли е? — Отново се заслуша, после каза:

— Не, само му кажи, че съм се обаждала вместо Дънкан — той е добре и може да се свърже с него тук, на вътрешен 455. Просто иска да го чуе. Би ли помолил Анди да се обади, като се върне? Благодаря, Скот… Не, наистина е добре, кажи и на Чарли. Чао. — Тя замислено остави слушалката.

— Нищо ново. Анди е на международното летище със Скраг. Имат среща с оня жълтия — знаеш го, от „Иран-Тода“. Извинявай, не бих му го казала в лицето, но такъв си е. Още не мога да им простя за онова, което направиха през войната.

— Знаеш ли, Джен, може би е време да простим. — Макайвър се намръщи. — Касиги определено помогна на Скраг. Тази история с „Греховете на бащите“ не оправя нещата. Може би трябва да започнем нова епоха. Това е, Джен, независимо дали ти харесва, или не. Идва нова епоха. А?

Тя видя усмивката му и едва не се разплака пак. „Не бива да плача, всичко ще бъде добре. Новата ера ще бъде добра и той ще се оправи, трябва да се оправи — о, Дънкан, толкова ме е страх!“

— Знаеш ли какво, моето момче — рече тя весело. — Когато се оправиш напълно, ще отидем на почивка в Япония и тогава ще видим.

— Дадено. Дори бихме, могли да посетим пак Хонконг. — Той хвана ръката й и я стисна. И двамата скриха страха си от бъдещето, страха си един за друг.

Ал Шаргаз, хотел „Интернационал“: 1,55 по обед.

Касиги се промъкваше между заетите маси на безупречно подредената тераса над плувния басейн.

— Добър ден, господин Гавалан, добър ден, капитан Скраг. Много съжалявам, че закъснях.

— Моля ви се, господин Касиги, заповядайте, седнете.

— Благодаря. — Касиги бе облечен в лек тропически костюм и на пръв поглед не му беше горещо, но не беше така. — Толкова съжалявам, мразя да закъснявам, но в Залива е почти невъзможно човек да пристигне навреме. Трябваше да дойда от Дубай, а движението… Мисля, че трябва да ви поздравя. Чух, че вашата „Вихрушка“ е успяла!

— Все още липсва един хеликоптер с двама души екипаж, но в крайна сметка имахме много голям успех — каза Гавалан, но не се радваха нито той, нито Скрагър. — Бихте ли желали да обядвате или нещо за пиене? — Срещата им за обед по молба на Касиги бе определена за 12,30 ч. По предварителна уговорка Гавалан и Скрагър не бяха изчакали и вече пиеха кафе.

— Бренди и минерална вода — голямо, моля, минералната вода отделно. Няма да обядвам, благодаря ви, не съм гладен — излъга любезно Касиги. Не искаше да изпада в неудобно положение, като се храни, след като те са свършили. Усмихна се на Скрагър. — И така! Радвам се да видя, че сте в безопасност и машините и екипажите са се измъкнали. Моите поздравления!

— Съжалявам, че трябваше да отбягвам въпросите ви, но… сега разбирате.

— В момента, в който чух, разбрах естествено. Наздраве! — Касиги изпи жадно минералната вода. — Сега, когато „Вихрушка“ вече не е пречка, господин Гавалан, може би ще ми помогнете да реша проблемите си с „Иран-Тода“?

— Бих желал, разбира се, но не мога. Съжалявам много, но не можем. Не е възможно. Просто не е възможно, сега това би трябвало да е очевидно.

— Може би може да стане възможно. — Очите на Касиги не трепнаха. — Чух, че залез-слънце днес е окончателният последен срок, за да изнесете хеликоптерите си, или ще бъдат задържани.

Гавалан махна любезно с ръка.

— Да се надяваме, че това е само слух.

— Един от служителите в нашето посолство е информирал посланика ни, че е вече решено. Би било трагедия да изгубите всички хеликоптери след този успех.

— Вече е решено? Сигурен ли сте? — Стомахът на Гавалан се сви.

— Посланикът беше сигурен. — Касиги се усмихна победоносно. — Да речем, че бих могъл да удължа срока ви от залез-слънце днес до залез-слънце утре, бихте ли могли да решите проблемите ми с „Иран-Тода“?

Двамата мъже впериха поглед в него.

— Бихте ли могли да удължите срока ни, господин Касиги?

— Аз не, но нашият посланик може би, би могъл. Имам среща с него след един час. Ще го помоля — може би ще успее да повлияе на иранския посланик или на шейха, или и на двамата. — Касиги забеляза нескрития интерес на Гавалан и не каза нищо повече — беше твърде опитен рибар във водите на Запада, за да не усети, че примамката е налапана. — Длъжник съм на капитан Скрагър. Не съм забравил, че той ми спаси живота и се отклони, за да ме закара до Бандар-е Делам. Приятелите не бива да забравят приятелите си, нали така? На ниво посланик… може би, би могло да стане.