Джеймс Клавел - Вихрушка

Копелета мръсни! Защо не? По Божията воля той е мъртъв, а аз съм жив, той е жертва, а аз не. Защо да не направя още екипи? Знам техниките на господаря и част от плана му. Още по-добре ще е да претърся къщата му и да опразня сейфа в мазето, за който той така и не разбра, че знам. Дори и жена му не знае за него. Сега, когато е мъртъв, би трябвало това да стане лесно. Да, и по-добре да го направя тази вечер, да стигна там пръв, преди тези презрени лайнари. Какви ли богатства би могъл да съдържа — трябва да съдържа! — този сейф? Пари, документи, списъци — господарят обичаше списъците, както кучето — лайна! Огън да ме гори, ако в този сейф няма списък на останалите от Група Четири. Нали покойният ми господар се мислеше за днешния Ал Сабах! Защо да не бъда аз вместо него? С убийци, истински убийци, които вече не се боят от смъртта и се стремят да станат светци, което ще бъде техният гарантиран пропуск за рая…“

Едва не се изсмя на глас и се оригна, за да прикрие смеха си.

— Извинете, ваше превъзходителство, не съм добре, може ли да си вървя?

— Къде държеше полковник Фазир документите си?

— Документи ли, ваше превъзходителство? Да пукна, ваше превъзходителство, но какво би могъл да знае човек като мен за документи? Аз съм прост агент, докладвах му и той ме отпращаше най-често с ритник и ругатни — ще бъде страхотно да работя за човек като вас. — Той зачака търпеливо. „Какво би искал Фазир да направя сега? Определено да бъде отмъстено за него, което ясно означава да се премахне Пахмуди, който е отговорен за смъртта му, и това куче, което се осмелява да седи на бюрото му. Защо не? Но не и преди да изпразня истинския сейф.“ — Моля ви, мога ли да си вървя, ваше превъзходителство? Червата ми са препълнени, пък и страдам от оная, паразитната болест…

Полковникът с отвращение вдигна поглед от картона, който не му говореше нищо. В сейфа нямаше никакви архиви, само пари. „Чудесен пишкеш за мене — помисли си той, — но къде са архивите му? Фазир не може да не е държал някъде архив. У дома си?“

— Да, можеш да вървиш — рече той раздразнено, — но ми докладвай веднъж седмично. Лично. И не забравяй: ако не вършиш добра работа… Няма да държим на работа мързеливци.

— Да, ваше превъзходителство, разбира се, ваше превъзходителство, благодаря ви, ваше превъзходителство, ще направя всичко каквото мога, за Бог и за имама, но кога да ви докладвам?

— В деня след Свещения ден, всяка седмица. — Полковникът махна с ръка. Сюлейман се измъкна и си обеща, че преди следващия ден за доклад този полковник вече няма да го има. „Кучият му син, защо не? Властта ми вече стига до Бейрут и до Бахрейн.“

Бахрейн: 12,50 по обед.

На хиляда и сто километра на юг Бахрейн бе слънчев и спокоен, плажовете бяха пълни с почиващи за уикенда, сърфистите край брега се радваха на приятния вятър, около на терасата на хотела бяха насядали оскъдно облечени мъже и жени, които се припичаха на приятното пролетно слънце. Сред тях беше и Саяда Бертолин.

Върху бикините си беше облякла прозрачна плажна рокля, отпиваше лимонов сок и седеше сама. Масата беше разположена в сянката на един зелен чадър. Наблюдаваше безучастно плуващите и децата, които си играеха на плиткото — едно малко момче приличаше на нейния син. „Би било толкова хубаво да съм си отново вкъщи — помисли си тя, — да прегърна отново сина си и да, да, дори да видя отново мъжа си. Толкова дълго бях далеч от цивилизацията, от хубавата храна и приятните разговори, хубавото кафе, кроасаните и виното, от вестниците, радиото и телевизията и от всички чудесни неща, които приемаме като дадени. Но не и аз. Аз винаги съм ги ценяла и винаги съм работила за по-добър свят и справедливост в Близкия изток.“

Но сега? Радостта й изчезна.

„Сега съм не само симпатизантка и куриерка на ООП, но и агент на ливанската християнска милиция, на техните израелски господари и техните господари от ЦРУ — слава Богу, имах късмет и чух те как си шепнат заедно, когато си мислеха, ме вече съм си тръгнала, след като получих заповедта им да се върна в Бейрут. Все още никакви имена, но достатъчно, за да се разбере произходът им. Кучета! Мръсни, злобни кучета! Християни! Предатели на Палестина! Трябва да си отмъстя. Смея ли да кажа на мъжа си, който ще съобщи на останалите в Съвета? Не смея. Те знаят твърде много.“

Обърна очи към морето и се стресна. Сред сърфистите разпозна Жан-Люк, който се носеше към брега, стъпил на нестабилната дъска, отпуснат елегантно срещу вятъра. В последната секунда той се изви по вятъра, скочи на пясъка и остави платното да падне. Тя се усмихна.