Джеймс Клавел - Вихрушка

— Би ли го направила? Да се откажеш от своя Бог?

— О, Ерики, колко се молех Бог да те напъти.

— Би ли го направила?

— Сега няма нужда дори да мислим за немислимото, нали, моя любов?

— А — рече той разбиращо. — Значи си знаела, така ли? Знаела си, че ще постъпя така!

— Знам само, че съм твоя съпруга, обичам те, трябва да ти се подчинявам, ти ме отведе без моя помощ и против волята ми. Не е необходимо никога вече да го обсъждаме. Моля те!

Той я погледна замаян и объркан. Не можеше да разбере как така е толкова бодра и толкова лесно се е събудила след приспивателното. Приспивателното!

— Азадех, трябва да поспя поне един час спокойно. Съжалявам, не мога да продължа. Без поне един час да си почина не мога. Тук би трябвало да сме в безопасност. Ти пази, би трябвало да сме в безопасност.

— Къде сме?

— Все още в Иран, някъде близо до границата. — Той й подаде заредения автомат — знаеше, че може да го използва. — Един от куршумите разби компаса. — Той тръгна към кабината, олюля се, примъкна някакви одеяла и легна. Заспа мигновено. Докато чакаше да се разсъмне, тя си мислеше за бъдещето и за миналото им. Трябваше да му обясни за Джони. „Колко е странен животът. Хиляди пъти си мислех, че ще се разпищя, увита в този гаден килим, докато се преструвах, че съм упоена. Като че ли съм толкова глупава да се упоя, при положение че може де се наложи да помогна да се отбраняваме! Толкова лесно беше да заблудя Мина и моя любим Ерики, и дори Хаким. Вече не го обичам. «Вечната й душа е по-важна от преходното й тяло!» Той би ме убил. Мен! Своята любима сестра! Но аз го надхитрих.“

Беше много доволна от себе си и от Айша, която й обади шепнешком за тайните места за подслушване, така че когато излезе от стаята, преструвайки се на ядосана, и остави Хаким и Ерики сами, побърза да чуе какво си говорят. „О, Ерики, бях ужасена, че ти и Хаким няма да повярвате, че наистина ще наруша клетвата си, и се тревожех, че намеците, които ти правех цяла вечер, няма да помогнат за идеалния ти план. Но ти беше дори по-добър от мен, ти дори уреди и хеликоптера. О, колко хитър беше, и аз бях, заедно бяхме. Аз дори направих така, че ти да вземеш чантата ми и торбичката с бижутата от Нажуд, която измъкнах от Хаким, така че сега сме богати и в безопасност, стига да успеем да се измъкнем от тази забравена от Бога страна.“

„Тя е забравена от Бога, мила моя“ — беше казал Рос, когато го видя за последен път в Техеран, точно преди да я напусне. Не можеше да понесе да се разделят, без да се сбогуват; бе отишла при Толбът да пита за него и после, след няколко часа той почука на вратата й. Бяха сами в апартамента.

— Най-добре е да напуснеш Иран, Азадех — каза той. — Твоят любим Иран е съсипан. Тази революция е като всички останали: нова тирания заменя старата. Новите управници ще наложат своя закон, своята версия на Божия закон, така както шахът наложи своята. Вашите аятоласи ще живеят и умират като папи — някои добри, някои лоши, а някои зли. С времето светът ще стане малко по-добър, с вярата в човека, който изпитва нужда да хапе, да удря, да убива, да мъчи и изтезава ще, стане малко по-човешки и малко по-сдържан. Само хората объркват света, Азадех. И главно мъжете. Знаеш ли, че те обичам?

— Да. Ти го каза в селото. А ти знаеш ли, че те обичам?

— Да.

Толкова лесно беше да се върнат назад в утробата на времето, както когато бяха малки.

— Но ти вече не си малка, а аз съм тъжен, Азадех.

— Това ще мине, Джони — бе отвърнала тя, искайки той да е щастлив. — Ще премине, както ще преминат и тревогите на Иран. От векове сме имали ужасни времена, но те са преминавали. — Спомняше си как седяха заедно, вече не се докосваха, но бяха толкова близки.

После той се усмихна, вдигна ръка за своя поздрав — „Да не ти пука от нищо!“ — и тихо си отиде.

Отново нещо блесна в долината. Безпокойството й се върна. Нещо мръдна между дърветата и тя ги видя.

— Ерики! — Той се събуди моментално. — Виж там. Двама мъже на коне. Приличат на хора от племената. — Тя му подаде бинокъла.

— Виждам ги. — Мъжете бяха въоръжени и препускаха в дъното на долината. Бяха облечени като планинци, прикриваха се там, където беше възможно. Ерики вдигна бинокъла до очите си. Видя как от време на време поглеждат нагоре към тях. — Вероятно виждат хеликоптера, но се съмнявам дали могат да видят нас.

— Насам ли идват?

— Може би. — През болката и умората си той усети страха в гласа й. — Вероятно да. Ще стигнат за половин час. Имаме достатъчно време.