Джеймс Клавел - Вихрушка

— Проклетници — промърмори той и си наля още кафе. — Когато ти трябват два 747, няма нито един, а обикновено само с едно обаждане можеш да събереш петдесет.

Петикин се тревожеше не по-малко и за Макайвър в болницата в Бахрейн.

Чак на обед щяха да научат доколко сериозен е бил сърдечният удар. „Pas de probleme — бе казал снощи Жан-Люк. — Разрешиха на Джени да остане в съседната стая в болницата, докторът е най-добрият в Бахрейн, и аз съм тук. Отложих полета си за вкъщи и ще чакам, но ми изпратете утре пари, за да платя сметките.“

Петикин си играеше с чашката за кафе, закуската му бе недокосната. Вчера цял ден и цяла нощ бе помагал да приготвят хеликоптерите и не бе имал никаква възможност да се види с Паула, а тази сутрин тя трябваше да излети отново за Техеран да евакуира италианци и щеше да се върне чак след два дни. Гавалан беше наредил всички участници във „Вихрушка“ незабавно да се оттеглят от района на Залива в очакване на проверка. „Трябва да внимаваме много — бе казал той на всички. — Засега всички трябва да заминат.“

— Прав си, Анди — каза по-късно Петикин. — Но Том и Ерики? Би трябвало да оставим някого тук, аз с удоволствие ще оста…

— За Бога, Чарли, стига — избухна Гавалан. — Да не мислиш, че не се тревожа за тях? А Фоулър и Дюбоа? Трябва да вършим нещата едно по едно. Всички, които не са необходими тук, трябва да заминат пред залез-слънце и ти си един от тях!

Беше към един през нощта в офиса и Петикин бе дошъл да смени Скот, който с помътнели очи дежуреше на ВЧ-то. Цяла нощ нямаше никакви обаждания. Към пет сутринта Ногър Лейн го бе сменил и той слезе да закуси. Гавалан, Руди и Скрагър вече бяха седнали.

— Нещо ново за самолетите, Анди?

— Не, Чарли, все още най-рано утре по обед — бе отвърнал Гавалан. — Сядай да пиеш кафе.

После дойде утрото и мюезините. А сега напевът им спря. Част от напрежението изчезна от верандата.

Скрагър си наля още една чаша чай — стомахът му още бе раздразнен. Отново сякаш студен вятър премина през корема му и той забърза към тоалетната. Спазъмът премина бързо, без почти никакви резултати, но нямаше кръв. Доктор Нът бе казал, че едва ли е дизентерия. „Просто пази малко диета няколко дни, Скраг. Утре ще получа резултатите от изследванията.“ Бе казал на доктора за кръвта в урината и за болката в стомаха през последните няколко дни. Ако беше скрил, щеше непростимо да изложи на допълнителна опасност и пътниците си, и хеликоптера.

— Скраг, най-добре ще е да останеш за няколко дни в болницата — предложи доктор Нът.

— Разкарай се, пръч такъв! Знаеш ли колко работа ме чака!

Когато се върна на масата, забеляза надвисналото униние. Мразеше го, но не можеше да предложи никакво разрешение. Оставаше само да се чака. Нямаше как да минат транзитно през Саудитска Арабия, Емирствата или Оман и никаква възможност да получат разрешение до няколко дни. Беше предложил на шега да сглобят отново хеликоптерите, да разберат кога е следващият британски супертанкер през Ормузкия проток, да излетят и да кацнат на него: „… просто ще отплуваме в синевата и ще слезем в Момбаса, или ще заобиколим Африка и ще слезем в Нигерия.“

— Ей, Скраг — възхити се Воси. — Това е страхотно! Едно пътуване по море ще ми дойде добре. Какво ще кажеш, Анди?

— Ще ни арестуват и ще ни пъхнат в дранголника, преди да завъртим роторите.

Скрагър седна и отпъди една муха. След изгрева слънцето вече не беше толкова червено и всички носеха тъмни очила, за да се предпазят от блясъка му.

Гавалан допи кафето си.

— Е, отивам в офиса да се опитам да направя нещо. Ако ви трябвам, там съм. Кога ще свършите, Руди?

Руди отговаряше за подготовката на хеликоптерите.

— Срокът ти беше днес на обед. Значи днес на обед. — Той допи последната глътка кафе и стана. — Време е да тръгваме, meine Kinder! — Чуха се одобрителни възклицания и останалите наставаха. Тръгнаха към колите, които ги чакаха отвън.

— Анди — рече Скрагър. — Ще дойда с тебе, ако нямаш нищо против.

— Добре, Скраг. Чарли, няма нужда да ходиш с екипа на Руди, тъй като изпреварваме графика. Защо не наминеш към офиса по-късно?

— Благодаря. — Петикин му се усмихна. Паула щеше да излезе от хотела си чак към десет. Щеше да има достатъчно време, за да се види с нея. И какво щеше да й каже? Той им махна за довиждане.

Гавалан подкара през портала. Летището още беше отчасти в сянка. Няколко реактивни самолета вече подгряваха двигателите си, навигационните светлини бяха запалени. Евакуацията от Иран все още бе на първа линия. Той погледна към Скрагър и забеляза болезнената му гримаса.