Джеймс Клавел - Вихрушка

— Оставете я на мира! — изрева той на фарси и застана пред нея, за да я защити. — Тя е мюсюлманка, кучи синове! Тя е мюсюлманка и моя съпруга! И аз съм мюсюлманин!

— Ти си чужденец, а тя е левичарка! — изкрещя един мъж.

Локхарт се спусна към него и юмрукът му, брониран с гранатата, разби челюстта му.

— Бог е велик — изрева Локхарт. Други подеха вика, а онези, които не му вярваха, не направиха нищо, страхуваха се от него, но повече се страхуваха от гранатата. Локхарт хвана Шаразад със свободната си ръка и я поведе, почти я понесе към първата редица, стиснал гранатата в ръката си. — Моля, пропуснете ни, Бог е велик, мир вам. — Първата редица се раздели, после и следващата и той мина напред, мърморейки: — Бог е велик… Мир вам. — Повтаряше го непрекъснато, докато излезе от кордона и тръгна по улицата, препъвайки се в мръсотията и дупките, блъскайки тук-там хора в тъмното. До джамията имаше няколко светлини. Той спря пред чешмата и с една ръка плисна малко вода в лицето си, мислите му още се въртяха в безпорядък. — Господи — промърмори Том и се наплиска пак.

— О, Томиии! — извика Шаразад. Гласът й беше далечен и непознат, на пресекулки. — Откъде дойде, откъде, о, аз… толкова се страхувах, толкова се страхувах.

— И аз — заекна той, думите излизаха с мъка от гърлото му. — Търся те от часове, мила. — Той я привлече към себе си. — Добре ли си?

— О, да, да. — Тя го прегърна здраво и зарови лице в рамото му.

Изведнъж се чу стрелба, виковете се усилиха. Той инстинктивно я притисна здраво, но усети, че тук нямаше опасност. Тълпите, които, минаваха край тях, едва се различаваха в полумрака, стрелбата се чуваше все по-далече и шумът на бунта намаляваше.

„Най-после сме в безопасност. Не, още не, ами гранатата — няма халка, за да я обезопасим, няма как да я обезопасим. — Над главата й и над главите на минувачите видя една изгоряла сграда до джамията, от другата страна на малкия площад. — Мога да се отърва от нея там, без опасност“ — убеждаваше се той. Все още не мислеше ясно, държеше Шаразад в прегръдките си и набираше сили от нея. Тълпата бе нараснала и задръстваше пътя им. Докато не намалееха хората, щеше да е трудно и опасно да се изхвърли гранатата.

Том придърпа Шаразад към чешмата, където беше по-тъмно.

— Не се безпокой. Ще почакаме малко и после ще тръгнем. — Говореха на английски, тихо — толкова много имаха да си разказват, толкова много въпроси. — Сигурна ли си, че си добре?

— Да, о, да. Как ме намери? Как? Кога се върна? Как ме намери?

— Аз… пристигнах тази вечер и отидох в къщата, но тебе те нямаше. Шаразад, аз станах мюсюлманин — изрече той на един дъх.

Тя ахна.

— Но… нали беше само номер, да се измъкнем, от тях!

— Не, кълна се! Наистина. Кълна се. Казах Шахадата пред трима свидетели — Мешанг, Зара и Джари, и вярвам. Наистина вярвам. Сега вече всичко ще бъде наред.

Неверието й изчезна, като видя радостта му. Той й разказваше отново и отново какво се бе случило.

— О, това е чудесно, Томи — рече тя извън себе си от щастие и същевременно безкрайно сигурна, че за тях нищо няма да се промени. „Нищо няма да промени Мешанг — помисли си тя. — Мешанг ще намери начин да ни унищожи, независимо дали Томи е вярващ, или не. Нищо няма да се промени, разводът ще остане, бракът ще остане. Освен…“ Страхът й изчезна. — Томи, можем ли да напуснем Техеран тази нощ? Можем ли да избягаме тази нощ, мили?

— Няма нужда, не и сега. Имам чудесни планове. Напуснах С-Г. Сега, когато съм мюсюлманин, мога да остана и да летя за „Иран Ойл“, не разбираш ли? — И двамата не забелязваха тълпите, които се бяха сгъстили, нетърпеливи да се приберат. — Няма нужда да се тревожиш, Шаразад.

Някой се препъна и се блъсна в него, после още един, тълпата се люшна към тях, застрашаваше малкото им убежище. Шаразад видя как Том отблъсна един човек и останалите започнаха да ругаят.

— Да си вървим вкъщи, съпруже — рече тя високо, на груб фарси. Искаше да го предупреди, стисна здраво ръката му и му прошепна: — Говори на фарси! — После малко по-високо: — Тук не е безопасно, ще можем да си поговорим по-добре вкъщи.

— Да, да, жено. По-добре да вървим вкъщи.

По-добре беше да вървят, така беше по-безопасно, Шаразад беше тук и утре щяха да решат, утре, а тази вечер щеше да има вана, сън и храна, и сън без никакви сънища, и само щастие.

— Ако искахме да заминем тайно тази нощ, бихме ли могли? Бихме ли могли, Томи?

Умората го надвиваше и той едва не й се скара. Не разбираше ли какво й бе казал току-що? Но сдържа гнева си и само отвърна: