Джеймс Клавел - Вихрушка

На осемдесет метра от него Шаразад пищеше, бореше се за живота си, опитваше се с блъскане и удари да си пробие път встрани, където щеше да е в относителна безопасност. Чадорът й беше разкъсан, фереджето изчезна. Беше натъртена и коремът я болеше. Хората около нея вече се бяха превърнали в тълпа, налитаха срещу противниците си, всеки за себе си, но всички заедно, като някакво огромно животно. Боят пламваше ту тук, ту там, никой не знаеше кой е приятел или враг, освен моллите и зелените, които викаха и се мъчеха да контролират безредието. Ислямската тълпа се поколеба за миг, после с пронизителен рев тръгна напред. Слабите паднаха и бяха смазани. Мъже, жени. Писъци и викове, и хаос, всеки призоваваше собствения си Бог.

Студентите отчаяно продължаваха да се борят, но бяха повлечени. Безмилостно. Мнозина паднаха. Стъпкаха ги. Останалите разкъсаха редиците си, започна разгромът и двете страни се смесиха.

Локхарт използва ръста и силата си, за да си пробие път, и застана между две коли, защитен от тях за момент. На няколко метра встрани видя малка крива уличка, която водеше към порутена джамия — там би могъл да намери убежище. Някъде напред избухна резервоарът на кола, пръснаха огромни пламъци. Щастливците умряха веднага, ранените запищяха. В светлината на пламъците му се стори, че я мерна, после някаква група бягащи младежи налетя върху него, в гърба му се стовари юмрук, изблъскаха го от пътя и той падна в краката им. Шаразад бе само на тридесет метра. Косата й беше разрошена, дрехите й разкъсани, все още бе притисната от тълпата, влачена от неумолимата й сила, продължаваше да пищи, но никой не я чуваше и не се интересуваше от нея.

— Томиии… Помогни миии…

Тълпата за миг се раздели. Тя се втурна към пролуката и си проправи път към затворените, заключени магазини и паркираните коли. Безредието намаляваше. Ръцете се опитваха да разчистват пространство, изтриваха потта и мръсотията; мъжете започнаха да забелязват съседите си.

— Проклета комунистическа блудница — извика мъжът зад нея; очите му се бяха изцъклили от гняв.

— Не съм, не съм, аз съм мюсюлманка — извика тя, но ръцете му хванаха якето й, дръпнаха ципа, ръката му потъна вътре и я хвана за гърдите.

— Блудница! Мюсюлманките не се показват, мюсюлманките носят ча…

— Загубих го! — Скъсаха ми го! — изпищя тя.

— Блудница! Проклета да си! Нашите жени носят чадор.

— Загубих го! — Скъсаха ми го! — изпищя тя отново и се опита да се откъсне. — Няма друг…

— Блудница! Курва! Сатана! — крещеше той, глух за думите й, полудял, усещането на гърдата й през копринената риза и фланелката допълнително го възпламеняваше. Пръстите му се забиха в коприната и я разкъсаха, той вече стискаше гърдата й, с другата ръка я притискаше към себе си, за да я остави без дъх, а тя риташе и пищеше. Околните ги блъскаха или се опитваха да ги заобиколят, трудно беше да се види в мрака само на светлината на огньовете, не знаеха какво става — само че някой бе хванал някаква курва от левите тук, сред редовете на вярващите. „За Бога, тя не е от левите, чух я да вика за Имама…“ — извика някой, но викове отпред го заглушиха, някъде пак се сбиха и мъжете се забутаха напред, за да помогнат, други пък си пробиваха път с лакти назад — и онзи, който я беше познал, изруга.

Тя се бореше с нокти, с крака и зъби, дъхът му и мръсните думи я задушаваха. С последни усилия призова Бога за помощ, замахна нагоре, не улучи и се сети за пистолета. Стисна го в ръка, опря го в нападателя и натисна спусъка. Мъжът изпищя, куршумът разкъса гениталиите му, той се строполи с вой. Изведнъж около нея настъпи тишина. Хората се отдръпнаха. Тя измъкна ръката си от джоба, продължаваше да държи пистолета. Някакъв мъж до нея го грабна.

Шаразад се взря с невиждащ поглед в нападателя си, който се гърчеше и стенеше в праха.

— Бог е велик — промълви тя, после забеляза разкъсаните си дрехи и се загърна с якето, вдигна поглед и видя омразата около себе си. — Той ме нападна… Бог е велик, Бог е велик…

— Тя го казва само така, лъже, тя е от левите… — изпищя някаква жена.

— Вижте дрехите й, тя не е от нашите…

Само на няколко метра Локхарт се надигаше от праха, главата го болеше, ушите му бучаха, едва виждаше и чуваше. С мъка се изправи и се запровира към пряката и безопасността. Други си бяха помислили същото и малката уличка вече бе задръстена. В този миг гласът й, примесен с чужди викове, стигна до него и той се обърна.

Видя я в отчаяно положение, опряна на стената, а около нея тълпа; дрехите й бяха разкъсани, ръкавът на якето отпран. Държеше граната. В този миг някакъв мъж тръгна към нея, тя дръпна халката и той замръзна, всички започнаха да се отдръпват. Локхарт проби кордона и се спусна към нея, хвана гранатата и я стисна.