Джеймс Клавел - Вихрушка

— Това е добра идея, Мак — каза Еър.

— Добре. Ще летим близо един до друг и ниско, както е по план. Фреди, ако с някой от нас стане нещо, другият продължава. — Еър го погледна и той отвърна: — Искам да кажа, каквото и да стане. — Макайвър погледна за последен път към Локхарт, махна отново и се качи в хеликоптера. Радваше се много, че няма да е сам. — Благодаря — каза той на Вазари. — Не зная какво ще стане в Кувейт, сержанте, но ще помогна, доколкото мога. — Затегна колана и натисна бутона „пуск“ на първи двигател.

— Разбира се. Благодаря. По дяволите, аз нямам какво да губя, главата ми се пръска, изпих всички аспирини от медицинските комплекти… Какво стана с Киа?

Макайвър регулира силата на звука в слушалките си, натисна „пуск“ на втория двигател и му разказа, докато проверяваше резервоарите и инструментите.

— Наложи се да направя аварията малко по-късно, отколкото бях планирал. Кацнах на около миля от едно село, но всичко мина добре, прекалено добре, онзи гад припадна и не можах да го измъкна от кабината. Беше се някак си усукал в коланите на седалката и не можах да го откача. Нямах дори един тъп нож, за да срежа коланите. Опитах по всякакъв начин, бутах, дърпах, но ключалката бе блокирала и трябваше да го изчакам да се свести. Докато чаках, изнесох багажа му и го оставих близо до пътя, да си го намери. Когато се свести, се оказа адски трудно да го накарам да слезе. — Пръстите на Макайвър минаваха прецизно от един превключвател на друг. — Накрая се престорих, че е станал пожар и изскочих, а него го оставих вътре. Това му подейства и той по някакъв начин успя да освободи ключалката и хукна да бяга. Бях оставил двигателите да работят, което е много опасно, но трябваше да рискувам, и щом той се отдалечи, се втурнах обратно и излетях. Одрасках един-два камъка, но няма проблеми…

Сърцето му биеше силно, гърлото му беше пресъхнало. Киа се мъчеше да докопа дръжката на вратата, беснееше, увиснал с един крак на ската. Макайвър се страхуваше, че ще трябва да кацне отново. За щастие нервите на Киа не издържаха, той се пусна и падна от няколкото стъпки височина, на които се бяха издигнали, а Макайвър вече беше свободен и летеше. Направи един кръг, за да се увери, че Киа е добре, и когато го видя за последен път, той размахваше юмрук, почервенял от ярост. После пое курс към брега, ниско над разлюлените дървета и скалите. И въпреки че беше в безопасност, силното тупкане в гърдите му не престана. Гадеше му се и започнаха да го обливат горещи вълни.

„Това е просто от напрежението през последната седмица — си рече мрачно той. — Просто от напрежението и от напъните да измъкна тази гадина от кабината, както и цялата тревога около «Вихрушка» и големия страх по време на разпита при моллата.“

Летя няколко минути. Киа остана далеч назад. Макайвър трудно се концентрираше. Болката се усили. Той не виждаше показанията на уредите. Изведнъж почувствува силен пристъп на гадене и едва не изгуби управлението, затова реши да кацне и да си почине малко. Беше все още в подножието на планината, наоколо имаше само скали, групички дървета и сняг, облаците бяха ниско и почти прозрачни. С полузамъглено съзнание той избра първото възможно плато и кацна. Кацането не беше добро и това го изплаши повече от всичко. Наблизо имаше някакъв поток, отчасти замръзнал, водата се пенеше надолу по скалите и сякаш го викаше. Болката вече беше много силна, той изключи двигателите, тръгна, залитайки, към потока, легна на снега и отпи няколко големи глътки. Шокът от студеното го накара да повърне и когато спазъмът отмина, той изми устата си и отпи малко. Водата и студеният въздух му помогнаха. Изтри с шепа сняг врата и слепоочията си и се почувствува още по-добре. Почти му мина, той се изправи с мъка и леко замаян успя да стигне до кабината и да седне на седалката.

Кабината беше топла и уютна, и позната, обгърна го отвсякъде. Макайвър автоматично закопча колана. Тишината изпълни слуха и мислите му. Чуваха се само вятърът и водата, никакви двигатели, разговори или електрически смущения, само лекият вятър и водата. Спокойствие. Клепачите му бяха по-тежки от всякога. Той ги затвори. И заспа.

Сънят му беше дълбок, само половин час, но много добър. Когато се събуди, беше като нов — без болка, без притеснение, само леко замаян, сякаш бе сънувал болката. Протегна се с удоволствие. Чу се почукване на метал в метала. Той се огледа. Един младеж от племената, яхнал дребен планински кон, го наблюдаваше мълчаливо. В калъфа на седлото му имаше пушка, а на гърба му — още една с патрондаш.