Джеймс Клавел - Вихрушка

— Чужденците са кучи синове, които непрекъснато лъжат и мамят… — Чангиз се спря от мисълта, която изпълни съзнанието му. Грабна телефона, но той не работеше. Изруга. Със съвсем друг тон заговори бързо: — Ваше превъзходителство, един 212 не може да прелети Залива без дозареждане, не е възможно, а Макайвър трябва да дозареди, за да стигне до Техеран с Киа — ще трябва да дозареди, така че можем да ги хванем. — После се обърна към Боргали: — Веднага се върни в нашата кула и разбери къде по график трябва да дозареди 206, който има разрешение за Техеран с Макайвър и министър Киа. Кажи на дежурния офицер да вдигне базата по тревога и да арестува пилота, да задържи хеликоптера и да изпрати министър Киа за Техеран… с кола. — Погледна към Хусаин. — Съгласен ли сте, ваше превъзходителство? — Хусаин кимна. — Добре. Тръгвай!

Капралът се втурна надолу по стъпалата.

В кулата беше студено, вятърът фучеше. За миг в прозорците плисна дъжд, после спря. Хусаин не го забеляза. Не откъсваше поглед от Чангиз.

— Ще хванем това куче, ваше превъзходителство. Министър Киа ще ни благодари.

Хусаин не се усмихна. Той вече бе уредил комитет за посрещане на Киа на летището в Техеран и ако Киа не успееше да обясни всички странности в поведението си, скоро правителството щеше да остане с един корумпиран министър по-малко.

— Може би Киа участва в заговора и бяга от Иран с Макайвър, помислихте ли за това, полковник?

— Министър Киа? Мислите ли? — зяпна полковникът.

— А вие?

— Господи, ами… разбира се, че е възможно, щом така мислите — отвърна предпазливо Чангиз, опитвайки се като никога да бъде предпазлив. — Никога не съм го срещал. Вие познавате Киа по-добре от мене, ваше превъзходителство, вие го разпитвахте пред комитета. — „И го оправдахте“ — помисли си той със злобно задоволство. — Като хванем Макайвър, можем да го използуваме като заложник, за да върнем останалите. Ще го хванем, ваше превъзходителство…

Хусаин видя страха, изписан върху лицето на полковника, и се зачуди за какво ли е виновен този човек и дали не е участник в плана за бягство, който за него бе очевиден след разпита на Старк вчера и на Макайвър тази сутрин.

„И след като е бил очевиден, защо го запазихте в тайна и защо не го предотвратихте?“ — така щеше да попита някой от по-висшестоящите в религията.

„Заради Старк, ваше високопреосвещенство. Защото наистина вярвам, че по някакъв начин този човек, въпреки че е неверник, е инструмент на Бога и е защитен от Бога. На три пъти той попречи на силите на злото да ме изпратят в благословения мир на рая. Заради него очите ми се отвориха за истината на Божията воля, че не трябва повече да се стремя към мъченичество, а да остана на земния път и да стана неумолим бич на Бог и имама, срещу враговете на исляма и неговите врагове.“

„А останалите? Защо допусна те да избягат?“

„Ислямът няма нужда нито от чужденци, нито от хеликоптерите им. Ако Иран има нужда от хеликоптери, в Исфахан има още хиляди.“

Хусаин бе напълно сигурен, че е прав, така прав, както грешеше този прошахски, проамерикански полковник-изменник.

— И така, полковник, ами двата 212, и тях ли ще ги хванете? Как?

Чангиз отиде до картата на стената. И двамата бяха изиграни, но той бе комендант и отговорен, ако моллата искаше да го направи отговорен. Но не биваше да забравя, че това е същият молла, сключил сделка през нощта на първата атака срещу базата, същият, който се бе сприятелил с американеца Старк и с отвратителния маниак Затаки от Абадан. „А нали аз съм поддръжник на имама и на революцията? Нали правилно предадох базата на войниците на Бога?“

„Иншаллах. Съсредоточи се върху чужденците. Ако успееш да ги хванеш, дори един от тях, ще си в безопасност и този молла и неговите зелени главорези няма да могат да ти направят нищо.“

На картата бяха начертани няколко стандартни маршрута на полети от Ковис до различни нефтени площадки и сонди в Залива.

— Това куче чиновникът каза резервни части за Абу Сал — промърмори той. — Ако бях на тяхно място, къде бих дозаредил? — Пръстът му се заби в сондите. — На някоя от тези, ваше превъзходителство — рече той възбудено. — Ето къде ще дозаредят.

— На сондите има ли резервно гориво?

— О, да, за спешни случаи.

— И как ще ги хванете?

— С изтребители.

На брега, на мястото на срещата: 2,07 по обед.

Двата 212 бяха кацнали на пустия, неравен бряг под лекия дъжд. Фреди Еър и Локхарт седяха унило в едната от кабините, вратата беше отворена, а двамата им механици и Базари седяха в другата. Всички бяха уморени от пренасянето на големите неудобни четиридесетгалонови варели с гориво и изпомпването им в резервоарите. Сигурно бяха поставили рекорд за зареждане на 212, както и за товарене и закрепване на резервни части за аварийни случаи. Фреди Еър бе пристигнал към единадесет и половина, Локхарт — малко след дванадесет. Отне им половин час да заредят и оттогава чакаха.