Джеймс Клавел - Вихрушка

Когато намери Рос, бе потресен. Веднага след обаждането на Гавалан тази сутрин се бе втурнал към болницата. Днес беше петък и обслужващият персонал бе сведен до минимум — на рецепцията имаше само един дежурен и той говореше само арабски. Мъжът се усмихна, вдигна рамене и каза: „Букра“ — утре. Но Петикин настояваше и накрая човекът разбра какво иска и се обади по телефона. След доста време дойде един санитар и му направи знак да го последва. Тръгнаха по коридорите, после минаха през някаква врата и пред тях се озова Рос — гол върху една дисекционна маса.

Не смъртта накара Петикин да се почувствува разкъсван отвътре, а внезапността, пълната голота, привидното оскверняване и премахването и на последната частица достойнство. Този човек, толкова фин в живота, бе изоставен като леш. На една друга маса имаше чаршафи. Петикин взе един и го покри и от това сякаш му стана по-добре.

Трябваше му повече от час, за да открие отделението, където бе лежал Рос, да намери една сестра, която говореше английски, и да стигне до доктора, който го беше лекувал.

— Толкова много съжалявам, толкова много съжалявам, господине — каза докторът на лош английски. — Младежът беше докаран вчера в кома. Имаше счупен череп и подозирахме, че има и увреждане на мозъка. Казаха ни, че било от бомба на терористи. И двете тъпанчета бяха спукани и имаше много по-малки рани и натъртвания. Направихме му рентгенова снимка, разбира се, но освен да му превържем черепа, не можехме да направим нищо друго. Просто трябваше да чакаме. Нямаше вътрешни увреждания или кръвоизлив. Умря днес призори. Утрото беше красиво днес, нали? Аз подписах смъртния акт, искате ли копие? Дадохме един на английското посолство заедно с вещите му.

— Той… той дойде ли в съзнание, преди да умре?

— Не зная. Беше в реанимацията и сестрата… нека да проверя. — Докторът старателно прегледа списъците си и намери името й. — Сивин Тахола. А, да. Тъй като беше англичанин, я прикрепихме към него.

Сестрата беше възрастна жена, част от скитническото множество на Средния Изток, което не познава предците си, смесица от много националности. Лицето й беше грозно и с петна от шарка, но тя беше добра, гласът и бе нежен и успокояващ, ръцете — топли.

— Той не дойде в съзнание, ефенди — каза тя на английски, — поне не напълно.

— Каза ли нещо специално, нещо, което сте разбрали, изобщо нещо?

— Разбрах много, ефенди, и нищо. — Старата жена се замисли за момент. — Повечето от това, което каза, беше просто бълнуване, духът му се страхуваше от онова, от което не бива да се страхува, искаше онова, което не можеше да получи. Промърморваше: „азадех“ — азадех означава „роден свободен“ на фарси, но е и женско име. Понякога промърморваше някакво име като „Ерри“ или „Екки“, после „Кукри“ и после пак „азадех“. Духът му беше спокоен, макар и не съвсем, но той не плака, както правят някои, нито пък извика, когато наближи прага.

— Имаше ли още нещо? Каквото и да е?

Пръстите й си играеха с часовника, закачен на ревера й.

— От време на време китките като че ли го боляха и когато го погалвах, се успокояваше. През нощта говори на език, който никога преди не съм чувала. Аз говоря английски, малко френски и много арабски диалекти, много. Но такъв език не съм чувала никога. Говореше го някак си ритмично, смесен с бълнувания и „азадех“, понякога думи като… — Тя сбърчи напрегнато чело. — Като „полк“, „еделвайс“, „планини“ или „планинска земя“, а понякога, а, да, думи като „гуенг“ и „тенци“. От време на време някакво име: „Рози“ или „Розова планина“ — може би не е било име, а само някакво място, но то, изглежда, го натъжаваше. — Старите й очи бяха просълзени. — Видяла съм много смърт, ефенди, много, винаги различна, винаги една и съща. Но той умря в мир и прекрачи прага без болка. Последният миг беше само една голяма въздишка — мисля, че отиде в рая, ако християните отиват в рая, и е намерил своята Азадех…

Табриз, дворецът на хана: 3,40 следобед.

Азадех вървеше бавно по коридора към Голямата зала, където щеше да се срещне с брат си. Гърбът още я болеше от експлозията на гранатата вчера. „Мили Боже, едва вчера ли беше, когато хората от племената и Ерики едва не ни убиха? — помисли тя. — Сякаш минаха хиляда дни, цяла светлинна година, откакто татко умря.“

„Беше в друг живот. Нищо добро нямаше в този живот, освен мама и Ерики, и Хаким, Ерики и… и Джони. Живот на омраза, убийства, терор и лудост, лудост да живеем като парии, Хаким и аз, заобиколени от зло, лудост на барикадата при Казвин и онзи зъл муджахидин с тлъстото лице, размазан върху колата, сплескан като муха, лудостта на спасението ни от Чарли и човека от КГБ, как му беше името, а, да, Ракоци — Ракоци едва не ни уби всичките, лудостта при Абу Мард, която промени живота ми завинаги, лудостта в базата, където сме имали толкова хубави моменти, Ерики и аз, където Джони уби толкова много хора, толкова бързо и толкова жестоко…“