Джеймс Клавел - Вихрушка

Двамата се гледаха втренчено, после младежът се усмихна и платото сякаш се озари от слънце:

— Салаам, ага.

— Салаам, ага. — Макайвър се усмихна в отговор, и изненадан, че изобщо не се страхува, някак си предразположен от дивата красота на младежа. — Лотфан бефарма’ид шома ки хастид? — Това беше една от малкото му заучени фрази: „Мога ли да попитам кой сте?“

— Ага Мохамед Руд Кахани. — После младежът каза някакви думи, които Макайвър не разбра, и завърши пак с усмивка: — Кашкай.

— А, кашкай — кимна Макайвър. Момчето беше от едно от номадските племена, пръснати из Загрос. Посочи към себе си: — Ага Макайвър — и добави още една заучена фраза: — Мота асеф ам, ман забан шома ра кхууб нами данам. (Съжалявам, не говоря вашия език.)

— Иншаллах. Америка?

— Англия. Англичанин. — Гледаше себе си и другия някак отстрани. Хеликоптер и кон, пилот и човек от племената — между тях се простираше цяла бездна, но нямаше заплаха нито от страна на единия, нито от страна на другия. — Съжалявам, вече трябва да вървя — рече той на английски и направи пародийна имитация с ръце сякаш лети. — Кода хафез, довиждане, Ага Мохамед Кашкай.

Младежът кимна и вдигна ръка за поздрав.

— Кода хафез, ага.

Откара коня си на безопасно разстояние, застана там и го загледа. Когато двигателите достигнаха необходимата мощност, Макайвър махна веднъж и отлетя. През целия път до мястото на срещата си мислеше за младия човек. Нямаше причина да не ме застреля, или може би причина да ме застреля? Сънувах ли го, сънувах ли болката? Не, не сънувах болката. Сърдечен инфаркт ли беше?

Сега, когато бе готов да тръгне за Кувейт, въпросът за пръв път изникна пред него. Безпокойството му се върна и той погледна Вазари, който се взираше печално през страничния прозорец към морето. „Опасно ли е да се лети с мене сега — запита се Макайвър. — Ако съм имал един инфаркт, дори и слаб, бих могъл да получа и втори, така че рискувам и неговия живот, освен своя, нали? Не мисля така. Имам само високо кръвно налягане, а то е под контрол, вземам две хапчета на ден и нямам проблеми. Не мога да изоставя един 212 само защото Том е полудял. Уморен съм, но всичко е наред, а Кувейт е само на два часа. Бих бил по-щастлив, ако не се налагаше да летя. Господи, никога не съм си мислил, че ще се почувствам така. Старият Скраг може да продължи да лети, но аз приключвам завинаги.“

Вслушваше се в шума на двигателите. Вече бяха готови за излитане, не беше необходимо да проверява уредите. През дъждовните пръски на стъклото видя Еър с вдигнат палец, също готов. Надолу по брега се виждаше Локхарт в 206. „Бедният Том. Хващам се на бас, че в момента ругае и ни подканя да побързаме, няма търпение да зареди и да се отправи на север към новата си съдба. Надявам се да успее — той поне ще има попътен вятър.“

— Да включа ли СВЧ? — попиха Вазари и го откъсна от мислите му. — Ще го настроя на честотата на военните.

— Добре. — Макайвър се усмихна на Вазари, доволен, че си има компания.

Слушалките му се изпълниха със смущения, след това се чуха гласове на фарси. Базари послуша известно време и каза дрезгаво:

— Изтребителите говорят с Ковис. Единият от тях каза: „В името на Бога, как да намерим два хеликоптера в това блато от кучешки лайна?“

— Няма да ги намерят, не и ако зависи от мене. — Макайвър се опита да говори уверено, независимо от обзелото го предчувствие. Привлече вниманието на Еър, посочи нагоре към изтребителите и направи знак през гърлото си. После посочи за последен път към Залива и вдигна палец. Погледна към часовника си: два и двадесет и една.

— Тръгваме, сержант — каза той и даде пълна газ. — Следваща спирка Кувейт. Предполагаем час на пристигане шестнадесет и четиридесет или накъде там.

Летището в Кувейт: 2,56 следобед.

Джени и Чарли Петикин седяха в открития ресторант на горния етаж на блестящия новооткрит терминал. Беше великолепен слънчев ден без вятър. Яркожълти покривки и чадъри, всички ядяха и пиеха с наслада и удоволствие. Освен те двамата. Джени едва докосна салатата си, Петикин ровичкаше в ориза с къри.

— Чарли — рече изведнъж Джени, — мисля да изпия едно мартини с водка в края на краищата.

— Добра идея. — Петикин махна на келнера и даде поръчката. И той би се присъединил към нея, но очакваше да смени или да се редува с Локхарт или Еър по време на следващия етап надолу по брега до остров Джелет. Щяха да спрат поне веднъж, а може би два пъти за дозареждане, преди да стигнат до Ал Шаргаз. Проклет да е този тъп вятър. — Още малко, Джени.