Джеймс Клавел - Вихрушка

„Писна ми от цялата тази лудост и убийства в името на тяхната собствена тесногръда религиозна кауза!“

— Мръсник! — възнегодува той, но думите му бяха погълнати от шума. Рамото му туптеше, болката се разпространяваше. Най-доброто, което успя да направи, беше да свие носната си кърпичка на топка, да я използува като тампон и да закопчае якето си. Изруга пак.

„Какво, по дяволите, ще правя сега? Проклето копеле. Как ще летя?“ — Той леко промени положението си. Болката отново изтръгна неволен стон от него и той отново изруга, отвратен от себе си. Не му се искаше да проявява слабост.

Хусаин излезе от унеса си, изтерзан от мисълта, че Аллах отново бе решил да го остави жив, когато трябваше да се превърне в мъченик. „Защо, защо съм прокълнат? И този американец — цяло чудо е, че толкова много куршуми не го убиха — защо той също остана жив?

— Ще отидем до базата ви. Можеш ли да станеш?

— Още не… да. Един момент. — Старк се приготви. — Окей, внимателно… о, Господи!… — Едва се задържа на крака, олюляваше се. Дори само от стоенето му призляваше от болка. — Може ли някой от твоите хора да кара?

— Да. — Хусаин извика човека, коленичил до Киаби. — Ела тук! — Мъжът покорно се върна.

— Само тези монети намерих в джобовете му, ваше превъзходителство. И това. Какво пише на него?

Хусаин внимателно го разгледа.

— Това е лична карта от Техеранския университет. От снимката се усмихваше красив младеж.

— Ибрахим Киаби, трета година, инженерна секция. Дата на раждане: 12 март 1955 година. — Хусаин отново погледна картата. — Има и техерански адрес.

— Вонящи университети! — обади се друг от Зелените ленти. — Разсадници на Сатаната и западното зло.

— Когато имамът ги отвори отново, Аллах да го благослови, те ще бъдат поверени на моллите. Ще затрием завинаги всичко западно и антиислямско. Дайте картата на комитета, Фивуз. Те ще я препратят в Техеран. Комитетът там може да разпита семейството и приятелите му и да се занимае с тях. — Хусаин забеляза, че Старк го гледа… — Да, капитане?

Старк беше видял снимката.

— Просто си помислих, че само след няколко дни щеше да стане на двадесет и четири. В известен смисъл е жалко, нали?

— Аллах наказа злото в него. Сега той гори в ада.

Северно от Ковис: 4,10 следобед.

206 летеше спокойно над възвишенията на Загрос. Макайвър управляваше, а Али Киа дремеше до него. Макайвър се чувствуваше много добре. Откакто бе решил лично да прекара Али Киа, беше като замаян. «Това беше идеално решение, единственото решение. Медицинското ми е невалидно и какво от това? Ние сме в бойна операция и трябва да поемем рисковете, а аз все още съм най-добрият пилот в компанията.»

Хвърли поглед към Киа. «Ако не беше такъв конски гъз, щях да те прегърна от радост, че ми даде повод.» Той се ухили и натисна предавателя.

— Ковис, обажда се Хотел Танго Иксрей на триста, насочваме се на 185 градуса на връщане от Техеран с министър Али Киа на борда.

— НТХ. Поддържай курса, докладвай на Далечния маркер.

Полетът и зареждането на международното летище в Исфахан минаха благополучно, като се изключи инцидентът след приземяването, когато възбудени Зелени ленти заобиколиха заплашително хеликоптера, въпреки че Макайвър имаше разрешение за кацане и зареждане.

— Свържи се и настоявай веднага да дойде контрольорът на летището — нареди вбесеният Киа на Макайвър. — Аз представлявам правителството!

Макайвър се подчини.

— От кулата казаха, ъъъ… че ако не заредим и не отлетим до един час, комитетът ще ни задържи. — После добави доволен, че предава такова съобщение. — Те… те казаха, че чуждите пилоти и чуждите самолети не са добре дошли в Исфахан, нито пък пълзящите кучета от подвластното на чужденци правителство на Базарган.

— Варвари, неграмотни селяндури — възмути се Киа, но чак когато отново излетяха невредими.

Макайвър чувстваше огромно облекчение, че му разрешиха да кацне на гражданско летище и не му се наложи да използва въздушната база, където зареждаше Локхарт.

Сега виждаше цялата въздушна база на Ковис. В далечния край на полето, близо до комплекса на компанията, видя 125 и сърцето му трепна. «Нали наредих на Старк» да измъкне момчетата рано!“ — помисли си той раздразнено.

— Тук контролната кула. НТХ, приземяване на хеликоптерна площадка 2. Вятърът от 135 градуса е 30 — 35 възела.

Макайвър виждаше Зелените ленти до главния портал и няколко близо до хеликоптерната площадка, там беше и Есвандиари с иранския персонал. Недалеч от тях се събираха и група пилоти и механици. „Делегацията за посрещането ми — помисли си той, като разпозна Джон Хог, Локхарт, Жан-Люк и Еър. — А Старк още го няма. И така, документите ми са нередовни. Какво могат да направят те? Аз съм с по-висок ранг, но ако от Иранската въздухоплавателна агенция разберат, могат да се разбеснеят!“ Вече беше приготвил тирадата си за този случай.