Джеймс Клавел - Вихрушка

— Кой е този Киа, Али Киа?

Старк не беше очаквал нито един от тези въпроси и се зачуди дали отново го изпитват и какво точно знае моллата.

— Казаха ми, че е министър от правителството на премиера Базарган и е на инспекционна обиколка… Също и че е бил или е консултант на смесеното ни предприятие, а даже и директор, но не знам нищо повече от това.

— Кога пристига?

— Не съм сигурен. Нашият директор, капитан Макайвър, е получил нареждане да го ескортира.

— Нареждане?

— Нареждане, поне така разбрах.

— Защо един министър ще бъде консултант на частна компания?

— Струва ми се, че трябва да попитате него, ага.

— Да, така е. — Лицето на Хусаин придоби студен израз. — Имамът се закле, че ще спре корупцията. Ще отидем до базата заедно. — Той вдигна своя АК-47, метна го на рамо и каза довиждане на семейството си.

Старк и човекът от Зелените ленти го последваха по уличката до една странична врата на джамията. Моллата си събу обувките, вдигна ги и влезе. Старк и другият направиха същото, Старк свали и фуражката си. Минаха по някаква галерия, после през още една врата и се озоваха във вътрешността на джамията — едно-единствено помещение под купола, покрито с килими и без никаква украса. Само тук-там декоративни керамични плочки с изящно инкрустирани цитати от Корана на фарси. Поставка за книги с отворен Коран, до него — модерен касетофон и високоговорител с небрежно опънати жици, оскъдни мъждукащи електрически лампи. Откъм високоговорителя идваше приглушено песнопение на мъж, четящ от Корана.

Някои мъже се молеха, други клюкарстваха, неколцина спяха. Тези, които забелязаха Хусаин, му се усмихнаха и той им се усмихна в отговор и продължи към колонадата на алкова. Там спря, остави обувките и оръжието си и махна на мъжа от Зелените ленти да се отдалечи.

— Капитане, помислихте ли пак върху това, за което говорихме при разпита?

— В какъв смисъл, ага? — Мрачните предчувствия на Старк отново се надигнаха. Призля му.

— За исляма, за имама, Аллах мир да му дава, за посещение при него?

— За мен е невъзможно да го посетя, дори и да искам.

— Може би аз ще мога да го уредя. Ако беше видял имама, ако го беше наблюдавал как говори, ако го беше слушал, ти щеше да намериш Божия мир, който търсиш. И истината.

Старк се трогна от очевидната искреност на моллата.

— Ако имах възможност, сигурно бих… сигурно бих приел. Вие казахте три неща, ага?

— Това беше третото. Ислямът. Стани мюсюлманин. Няма нито миг за губене. Подчини се на Аллаха, приеми, че Аллах е един и Мохамед е неговият пророк, приеми го и ще се сдобиеш с вечен живот в рая.

Очите му бяха тъмни и проницателни. Старк беше изпитвал въздействието им и преди и ги намираше почти хипнотични.

— Аз… аз ви казах вече, ага, може би ще го направя, когато… Аллах пожелае. — Той отклони поглед и почувствува, че хипнотизиращата го сила намалява. — Ако ще се връщаме, по-добре е да тръгнем сега. Не искам да пропусна заминаването на моите момчета.

Все едно че не беше казал нищо.

— Нима имамът не е най-светият измежду хората, най-непоколебимият, най-безмилостният към потисничеството? Така е, капитане. Отвори, очите и душата си за него.

Старк долови скритата заплаха в пламенността му и отново се разтревожи, да не би да извърши светотатство.

— Чакам търпеливо.

Взря се отново в очите, които сякаш гледаха през него и през стените в безкрайността.

— Ако ще вървим, по-добре да тръгваме сега — повтори той, колкото можеше по-спокойно.

Хусаин въздъхна. Светлината изчезна от очите му. Той нарами автомата си и ги поведе навън. При главната врата обу обувките си и изчака Старк да направи същото. Към тях се присъединиха още четиримата Зелените ленти.

— Отиваме в базата — рече Хусаин.

— Паркирал съм точно от другата страна на площада — каза Старк, страхотно облекчен, че отново е на открито и извън магията на този човек. — Колата е служебна и ако искате, можем да отидем с нея.

— Добре. Къде е?

Старк посочи и тръгна бавно, като се провираше между сергиите. Беше почти с цяла глава по-висок от тълпата. Умът му бръмчеше от мисли и контра мисли, пресяваше казаното от моллата, опитваше се да състави план за операциите на „Вихрушка“.

„Проклятие — каза си той, погълнат от опасността. — Надявам се Руди да се откаже, а после и аз, каквото и да прави Скраг.“ Очите му по навик изследваха пространството, сякаш беше в пилотската кабина, и той забеляза суматохата пред чешмата. Поради височината си беше първият, който зърна младежа с пушката и разпръскващата се тълпа. Спря замръзнал, не вярваше на очите си. Но грешка нямаше: крещящият, изпаднал в дива ярост младеж насочваше оръжието си право към него през хората.