Джеймс Клавел - Вихрушка

Баязид беше разказал на Ерики всичко и точно.

— Пилоте, бъди търпелив — беше предупредил Баязид. Не искаше неприятности.

— От какво е болен ханът?

— Болен е. Това ни съобщи пратеникът, казали им, че е болен, много болен. Болен!

— Ако умре, какво ще стане?

— Наследникът му ще плати — или няма да плати. Иншаллах. Шейхът премести леко пушката на рамото си. — Ела на завет, студено е. Излязоха през близката къща и се загледаха в долината. Тишина и спокойствие, няколко проблясъка от фарове от време на време на пътя, далеч, далеч долу.

„Едва на тридесет минути от двореца и Азадех — мислеше си Ерики — и няма начин да избягам.“

Всеки път, когато запалваше двигателите, за да зареди акумулаторите и да раздвижи горивото, пет пушки се насочваха към него. Понякога се разхождаше до края на селото или като тази вечер ставаше, готов да бяга и да върви пеша, но така и не му се удаде възможност, охраната беше прекалено бдителна. По време на лова днес той сериозно се изкушаваше да опита да се измъкне — но знаеше, че те просто си играят с него.

— Няма нищо, пилоте, връщай се в леглото — успокои го Баязид. — Може би утре ще има добри новини. Както Бог пожелае.

Ерики не каза нищо. Очите му пронизваха нощта, не можеше да се освободи от лошите предчувствия. „Може би Азадех е в опасност или може би… може би няма нищо и аз просто полудявам от чакането и тревогите? Дали Рос и войникът са избягали и какво става с онзи педераст Пьотър Мжитрик и Абдула?“

— Да, както Бог пожелае, съгласен съм, но аз искам да тръгвам. Дойде време.

Младият мъж се засмя, показвайки счупения си зъб.

— Тогава ще трябва да те завържа.

Ерики му се усмихна в отговор, също така безрадостно.

— Ще чакам утре и утре вечер, после в зори на другия ден напускам.

— Не.

— Ще бъде по-добре и за теб, и за мен. Можем да отидем в двореца с твоите хора, мога да се призе…

— Не. Ще чакаме.

— Мога да се приземя в двора, ще говоря с него и вие ще получите откупа и…

— Не. Ще чакаме. Ще чакаме тук. Там е опасно.

— Или ще тръгнем заедно, или тръгвам сам. Шейхът повдигна рамене.

— Предупредих те, пилоте.

Дворецът на хана: 11,38 през нощта.

Ахмед подкара пред себе си Нажуд и съпруга й Махмуд като говеда. И двамата бяха разчорлени и все още по нощници, и двамата вцепенени, Нажуд обляна в сълзи. Двама телохранители крачеха зад тях. Ахмед все още държеше ножа си изваден. Преди половин час беше нахлул със стража в покоите им, измъкна ги от леглото им от килими и им каза, че ханът най-сетне е разбрал, че са го лъгали за Хаким и Азадех, че са заговорничели срещу него, защото тази вечер един от слугите признал, че е подслушал същия разговор и не е било казано нищо лошо.

— Лъжа! — изпъшка Нажуд, притисната към леглото, полузаслепена от фенерчето, което един от стражите беше насочил срещу лицето й, а другият беше опрял оръжието си в главата на Махмуд. — Всичко е лъжа…

Ахмед извади ножа си, остър като игла, и го опря под лявото й око.

— Не е лъжа, твое височество! Вие лъжесвидетелствахте пред хана и пред Бога и сега аз съм тук по негова заповед, за да избода очите ви. — Той докосна кожата й с острието и тя изпищя:

— Не, моля ви, умолявам ви, моля недейте… чакайте, чакайте…

— Признавате ли, че сте излъгали?

— Не. Никога не съм лъгала. Нека да видя баща си, той никога не би заповядал такова нещо, без да ме види преди…

— Никога вече няма да го видите! Защо ще ви вижда? Вие излъгахте преди, ще излъжете отново!

— Аз… аз никога не съм лъгала.

Устните му се изкривиха в усмивка. През всичките тези години той знаеше, че тя лъже. Но това не го интересуваше. Сега обаче — да.

— Излъгахте пред Бога. — Острието прободе кожата. Изпадналата в паника жена се опита да извика, но той сложи другата си ръка върху устата й и се изкуши да натисне острието още малко, после да го извади и отново да го забие, и отново, и отново, докато всичко свърши, завинаги. — Лъжкиня!

— Милост! — изграчи тя. — Милост, в името на Бога…

Той я отпусна малко, но не и острието на ножа.

— Няма милост за вас. Молете се на Бога за милост, Ханът ви осъди!

— Чакайте… чакайте — говореше тя обезумяло, усещайки как мускулите му се напрягат. — Моля… пуснете ме да ида при хана… да го помоля за милост, аз съм му дъще…

— Признавате ли, че сте лъгали?

Тя се поколеба, очите й трескаво шареха, сърцето й се блъскаше в гърдите от ужас. Изведнъж острието на ножа проби кожата и тя изпъшка:

— Признавам… признавам, че преуве…