Джеймс Клавел - Вихрушка

— В името на Бога, излъгахте ли или не? — изръмжа Ахмед.

— Да… да… да, излъгах… моля ви, нека да видя баща си… моля ви. — Сълзите бликнаха от очите й и той се поколеба, преструвайки се, че не е сигурен в себе си, после погледна към съпруга й, който лежеше на килима, треперейки от ужас. — Вие също сте виновен!

— Не знаех нищо за това, нищо — измънка Махмуд. — Абсолютно нищо, никога не съм лъгал хана, никога, никога, не знаех нищо…

Ахмед ги избута пред себе си. Стражата отвори вратата на болничната стая. Азадех, Хаким и Айша бяха там, извикани да дойдат незабавно, по нощници, всички изплашени, сестрата също. Ханът беше буден и умислен, очите му бяха почервенели. Нажуд коленичи и измърмори, че е преувеличила за Хаким и Азадех, а когато Ахмед се приближи, тя изведнъж избухна:

— Излъгах, излъгах, моля простете ми… простете ми… милост… милост — продължаваше безсмислено да мънка тя. Махмуд виеше и плачеше, повтаряше, че не е знаел нищо, иначе щял да каже, разбира се, че щял да го направи, за Бога, разбира се, че щял, и двамата просеха милост — и всички знаеха, че милост няма да има.

Ханът шумно прочисти гърлото си. Тишина. Всички очи се насочиха към него. Устните му се движеха, но не излизаше никакъв звук. Сестрата и Ахмед се приближиха до него.

— Ахмед остава, и Хаким, Азадех… останалите вървят — тия под стража.

— Ваше височество — каза сестрата нежно. — Не може ли да почакате до утре? Изморихте се страшно много. Моля ви, моля ви, направете го утре.

Ханът само поклати глава.

— Сега.

Сестрата беше много уморена.

— Не поемам никаква отговорност, господин Ахмед. Моля ви бъдете колкото можете по-кратки. — Изтощена, тя напусна стаята. Двамата телохранители вдигнаха Нажуд и Махмуд и ги изблъскаха. Айша ги последва, олюлявайки се. Ханът затвори за миг очи, събирайки силите си. Сега само тежкото му, хъркащо дишане нарушаваше тишината. Ахмед, Хаким и Азадех чакаха. Минаха двадесет минути. Ханът отвори очи. За него бяха минали само няколко секунди.

— Сине мой, довери се на Ахмед като на свой първи довереник.

— Да, татко.

— Закълнете се в Бога и двамата.

Той слушаше внимателно, докато те се кълняха в хор:

— Кълна се в Бога, че ще се доверявам на Ахмед като на свой пръв довереник. — Преди това се бяха заклели в същото пред цялото семейство — и във всичко друго, което поиска той: да обичат и да пазят малкия Хасан, Хаким да направи Хасан свой наследник, и двамата да останат в Табриз, Азадех да остане поне две години в Иран, без да напуска. „По този начин, Ваше височество — беше му обяснил Ахмед, — никакво чуждо влияние, като това на мъжа й, не ще й въздейства, преди да бъде изпратена на север, независимо дали е виновна или не.“

„Разумно е — помисли си ханът, отвратен от Хаким и Азадех, че бяха позволили от лъжесвидетелствата на Нажуд да бъдат погребани толкова много години и да останат ненаказани толкова дълго време, ненавиждайки Нажуд и Махмуд за тяхната слабост. Никаква смелост, никаква сила. — Е, добре, Хаким ще се научи, и тя ще се научи. Само да имах повече време…“

— Азадех.

— Да, татко?

— Нажуд? Какво наказание?

Тя се поколеба, отново изплашена. Знаеше накъде бие баща й, чувствуваше капана съвсем близо.

— Изгнание. За нея, съпруга и децата й. „Глупачка, ти никога няма да отгледаш хан на Горгоните“ — помисли си той, но беше прекалено изморен, за да го произнесе, така че само кимна и й даде знак да напусне. Преди да излезе, Азадех отиде до леглото му, наведе се и целуна ръката на баща си.

— Бъдете милостив, моля ви, бъдете милостив, татко — тя се усмихна насила, докосна го отново и после излезе.

Той я гледаше как затваря вратата.

— Хаким?

Хаким също бе предусетил клопката и беше скован от ужас, че няма да угоди на баща си в търсенето на отмъщение, но не искаше да произнесе най-ужасната присъда.

— Изгнание в страната, завинаги, без пукната пара — каза той. — Нека сами да се изхранват в бъдеще и ги отлъчете от племето.

„Малко по-добре помисли си Абдула. — По принцип това би било ужасно наказание. Но не и ако си хан, а те представляват постоянна заплаха.“ Той отново вдигна ръка, за да отпрати сина си. Също като Азадех той целуна ръка на баща си и му пожела лека нощ.

Когато останаха сами, Абдула произнесе:

— Ахмед?

— Да, Ваше височество?

— Утре ги прогонете в пустинните земи, северно от Мешед, без пукната пара, под охрана. След година и един ден, когато ще са сигурни, че са спасили живота си, когато ще са започнали някаква дейност или ще имат къща или колиба, изгорете ги и ги убийте — заедно с трите им деца. — Той се усмихна. — Да. Направи го.