Джеймс Клавел - Вихрушка

— Да, Ваше височество. — Ахмед му се усмихна в отговор, много доволен.

— Сега сън.

— Спете спокойно, Ваше височество. — Ахмед видя как клепачите му се затвориха и лицето му се отпусна. След няколко секунди болният тежко захърка.

Ахмед знаеше, че сега трябва да е много внимателен. Тихо отвори вратата. Хаким и Азадех чакаха в коридора заедно със сестрата. Разтревожена, сестрата мина покрай него, премери пулса на хана и го разгледа отблизо.

— Добре ли е? — попита Азадех от прага.

— Кой може да каже, девойче? Той много се преумори, страшно много. Сега е по-добре всички да си вървите.

Хаким нервно се обърна към Ахмед.

— Какво реши той?

— Изгнание в земите северно от Мешед, при първата дневна светлина утре, без пари и отлъчени от племето. Той сам ще ви го каже утре, ваше височество.

— Велик е Бог! — Азадех се почувствува много облекчена, че баща й не беше заповядал най-лошото. Хаким тържествуваше, че съветът му е бил приет.

— Аз и сестра ми, ние, ъъъ… не знаем как да ви се отблагодарим, че ни помогнахте, Ахмед, и че най-сетне разкрихте истината.

— Благодаря ви, ваше височество, но аз само се подчиних на хана. Когато дойде времето, аз ще ви служа така, както служих на Негово височество, той ме накара да се закълна. Лека нощ. — Ахмед се усмихна, затвори вратата и се върна при леглото.

— Как е той?

— Не много добре, ага — отговори сестрата. Гърбът я болеше и й се повдигаше от умора. — Трябва да ме смените утре. Трябват ни две гледачки и дежурна сестра. Съжалявам, но не мога да продължа сама.

— Каквото и да поискате, ще го имате, при условие че останете. Негово височество високо цепи грижите ви за него. Ако желаете, ще го наблюдавам за час-два. В съседната стая има диван и мога да ви извикам, ако се наложи.

— О, много любезно от ваша страна, разбира се. Благодаря ви. Мога да почина малко, но ме повикайте, ако той се събуди, а иначе — след два часа.

Той я изпрати до съседната стая, нареди на телохранителя да го смени след три часа и го освободи, после започна бдението си. Половин час по-късно надникна в стаята при сестрата. Тя спеше дълбоко. Той се върна обратно в стаята на болния и заключи вратата, пое дълбоко въздух, разроши косата си и се хвърли към леглото, грубо разтърсвайки хана.

— Ваше височество — изсъска той сякаш в паника, — събудете се, събудете се!

Ханът се мъчеше да се пробуди от тежкия си сън, не съзнаваше къде се намира и какво се е случило или дали отново не сънува кошмари.

— Какво… какво… — После очите му се концентрираха и той видя Ахмед, очевидно уплашен, което беше невиждано. Уплаши се и той. — Какво има…

— Бързо, трябва бързо да станете! Пахмуди е долу, Абрим Пахмуди с мъчителите от САВАМА дойдоха да ви отведат! — Ахмед дишаше тежко. — Някой им е отворил вратата, предаден сте, някой ви е предал. Хашеми Фазир ви е предал на Пахмуди и на САВАМА като откуп, бързо, ставайте, те нападнаха всички стражи и идват, за да ви отведат… — Той виждаше надигащия се у хана ужас, издуващите се очи и бързо продължи. — Много са, за да ги спрем. Бързо, трябва да бягате…

Ловко откачи физиологичния разтвор и дръпна завивките, започна да помага на парализирания, обезумял човек да стане, после внезапно го бутна назад и погледна към вратата.

— Много късно! — прошепна той. — Чуйте, те идват, ето, идват! Пахмуди е начело, те идват!

Ханът дишаше тежко. Струваше му се, че чува стъпки в коридора отвън, че вижда Пахмуди, вижда слабото му тържествуващо лице и инструментите за мъчения, знаейки, че няма да има милост и че ще го държат жив, докато не извадят душата му. Обезумял, той извика на Ахмед: „Бързо, помогни ми. Мога да стигна до прозореца и да се прехвърлим през него, ако ми помогнеш! В името на Бога, Ахмеееддд…“ — но думите не излизаха от устата му. Той отново опита, но устата му отново не се подчини на мозъка, мускулите на врата му се разтягаха с усилие, вените му се претоварваха.

Виковете и крясъците към Ахмед му изглеждаха безкрайни, довереникът му стоеше и гледаше вратата, без да му помага, а стъпките се чуваха все по-близо.

— Помощ! — успя да промълви той, опитвайки се да стане от леглото, но чаршафите и одеялата му тежаха, пречеха му, изтощаваха го, болките в гърдите му нарастваха, вече бяха чудовищни като шума.

— Не можем да избягаме, те са тук. Трябва да ги пусна!

На границата на ужаса си той видя как Ахмед тръгва към вратата. С остатъка от силите си му извика да спре, но всичко, което се получи, беше един задушаващ се грак. После почувствува, че нещо в мозъка му се изкривява и нещо се скъсва. По жиците на съзнанието му прехвръкна искра и се предаде по веригата на мозъчната му кора. Болката спря и звуците замряха. Той видя усмивката на Ахмед. Ушите му чуха тишината на коридора и покоя на двореца и ханът разбра, че е наистина предаден. С последно, върховно усилие той се протегна към Ахмед, огньовете в главата му осветяваха неговия път в тунела, червени и топли, и светли, и там, в края му, той избълва целия огън и потъна в тъмнината.