Джеймс Клавел - Вихрушка

„Тя“ беше кавказка, християнка, привлекателна, и той се възползува от нея без нужда и страст, просто от учтивост, благодари и й позволи да спи в леглото му, да остане на следващия ден, за да чисти, готви и да го забавлява, а после, преди да се събуди тази сутрин, тя беше изчезнала.

Сега Армстронг гледаше западното небе. Беше много по-тъмно отпреди, светлината бързо гаснеше. Изчакаха още половин час.

— Пилотът вече няма да може да вижда земята, Робърт. Да тръгваме.

— Шевролетът още не се е размърдал. — Армстронг извади автоматика си и изпробва как действа. — Ще тръгна, когато тръгне той. Окей?

Набитият иранец го зяпна, лицето му беше сурово.

— Ще има кола долу, паркирана с предницата към Табриз. Тя ще те закара в секретната ни квартира. Чакай ме там — сега се връщам в Техеран, имам някои важни неща, които не могат да се отложат, по-важни са от този кучи син. Мисля, че той знае, че сме по следите му.

— Кога ще се върнеш?

— Утре. Все още има проблем с хана. — Той изруга и потъна в тъмнината.

Армстронг гледаше как си отива, доволен, че е сам. Хашеми ставаше все по-труден, поопасен от обикновено, готов да избухне, нервите му бяха прекалено напрегнати, прекалено напрегнати за началник на Вътрешното разузнаване с толкова много власт и тайна лична група от обучени убийци. „Робърт, време е да се спасяваш! Не мога, не мога, още не. Хайде, Мжитрик, имаш достатъчно лунна светлина, за да кацнеш, за Бога.“

Точно след десет часа шевролетът включи светлините си. Двамата мъже изчистиха стъклата и се изгубиха в нощта. Армстронг внимателно запали цигара. Облечената му в ръкавица ръка закриваше малкото огънче от вятъра. Димът му достави огромно удоволствие. Когато свърши, той хвърли угарката в снега и я стъпка с крак, после също тръгна.

Близо до ирано-съветската граница: 11,05 през нощта.

Ерики се преструваше на заспал в малката, схлупена колиба, брадичката му трепереше. Фитилът плуваше в олиото, наляно в стара глинена паничка, припукваше и хвърляше странни сенки. Жаравата в грубото каменно огнище тлееше. Той отвори очи и се огледа. В колибата нямаше никой. Той се измъкна безшумно изпод одеялата и животинските кожи. Беше напълно облечен. Обу ботушите си, увери се, че ножът му е на колана, отиде до вратата и тихо я отвори.

За момент остана така, ослуша се, обърна полека глава настрани. Пластове от високи облаци забулваха луната, вятърът поклащаше най-горните клони на дърветата. Селото беше утихнало под навалелия сняг. Не виждаше никакви стражи. Нямаше движение близо до навеса, където беше паркиран 212. Прокрадвайки се като ловец, той заобиколи колибите и тръгна към навеса.

212 беше настанен като в легло, с кожи и одеяла на най-необходимите места, всичките му врати бяха затворени. През страничното стъкло на салона се виждаха двама души, увити в одеяла, проснали се в цял ръст на седалките. Хъркаха. Пушките им бяха до тях. Той леко се приближи напред. Часовият в пилотската кабина беше прегърнал оръжието си, беше буден. Още не беше забелязал Ерики. Чуха се приближаващи се тихи стъпки, предшествани от мирис на говеда, овце и на изветрял тютюн.

— Какво има, пилоте? — тихо попита младият шейх Баязид.

— Не знам.

Сега стражата ги чу и погледна през прозореца на кабината, поздрави водача си и попита какво става.

— Нищо — отговори Баязид, направи му знак да се върне на поста си и се вгледа замислено в нощта. През малкото дни, през които чужденецът беше в селото, той беше започнал да го харесва и да го уважава — като мъж и като ловец. Днес го беше завел в гората, за да го изпита, а после, за да го изпита отново и за собствено удоволствие, му беше дал пушка. С първия изстрел Ерики беше убил планинска коза в далечината — така чисто, както би го направил той. Даването на пушката беше вълнуващо, той чакаше какво ще направи чужденецът, дали ще сглупи и ще се опита да я насочи към него, или, което е още по-глупаво, ще побегне през дърветата, където щяха да го преследват с огромно удоволствие. Червенокосият мъж на ножа просто ловуваше и пазеше мислите си за себе си, въпреки че всички чувстваха как яростта му напира.

— Усетил си нещо. Опасност? — попита той.

— Не знам. — Ерики се огледа в нощта. Никакви звуци, освен вятъра, няколко нощни животни на лов, нищо особено. Но въпреки това той се чувствуваше неспокоен.

— Никакви новини още?

— Не, нищо повече. — Един от пратениците се беше върнал следобед.

— Ханът е тежко болен, скоро ще умре — беше съобщил той. — Но обеща скоро да отговори.