Джеймс Клавел - Вихрушка

Гърдите му започнаха да хъркат, издуха се и той понечи да вдигне ръка, за да ги разтрие, но тя не се помръдна. Даже сега, когато я гледаше да лежи на завивката и искаше да я помръдне, тя не се раздвижи. Нищо. Никакво усещане. Нито в ръката, нито в китката. Обзе го страх.

«Не се страхувайте — беше казала сестрата. Той си спомни думите на сестрата с отчаяние, кръвта бучеше в ушите му. — Получихте удар, това е всичко, докторът каза, че не е фатален, каза също, че много хора получават удар.» Нали старият Комарги получи удар преди около година, а пък е още жив и деен и твърди, че може още да спи с младата си жена. При модерното медицинско обслужване… ти си добър мюсюлманин и ще отидеш в рая, така че няма от какво да се плашиш, няма от какво да се страхуваш, няма от какво да се страхуваш… няма от какво да се страхуващ, ако умреш, ще отидеш в рая…“

— Не искам да умра — изкряска той. — Не искам да умра! — изкряска отново, но всичко беше само в главата му и никакъв звук не излезе навън.

— Какво има, Ваше височество?

Той видя безпокойството на Ахмед и това малко го успокои. „Благодаря на Бога за Ахмед, мога да му се доверя — мислеше си той, облян в пот. — И така, какво искам да направи той?“

— Фамилията, всички тук, по-късно. Първо Азадех, Хаким, Нажуд — разбра ли?

— Да, Ваше височество. Да повторя ли последователността?

— Да.

— Разрешавате ли ми да разпитам нейно височество?

Той кимна, клепачите му бяха като от олово, чакаше да намалее болката в гърдите му. Докато чакаше, размърда краката си, усещайки иглички по стъпалата. Но нищо не се помръдваше, не и първия път, а едва на втория и тогава с усилие. Обзе го ужас. В паниката си промени решението си.

— Бързо плати откупа, доведи пилота тук, Ерики тук, мен в Техеран. Разбра ли? — Видя, че Ахмед кимна. — Бързо! — Той правеше гримаси и понечи да му махне, за да го отпрати, но лявата му ръка все още не се помръдваше. Ужасен се опита да раздвижи дясната си ръка и успя, макар и трудно. Паниката му попремина. — Плати откупа веднага — пази тайна. Извикай сестрата.

На завоя при Джулфа: 6,25 вечерта.

Хашеми Фазир и Армстронг бяха отново зад храстите под натрупаните със сняг дървета. Долу чакаше шевролетът, светлините му бяха загасени, прозорците отворени, на предната седалка имаше двама — точно както преди. Зад склона и двете страни на пътя Джулфа — Табриз бяха завардени за залавянето. Слънцето изчезна зад планините, небето бързо потъмняваше.

— Трябваше вече да пристигне — за кой ли път промърмори Хашеми.

— Последния път пристигна на смрачаване. Още не се е стъмнило.

— Пикая на него и на наследниците му. Измръзнах до кости.

— Още малко, Хашеми, стари приятелю! — Ако зависеше от него, Армстронг знаеше, че би чакал завинаги, за да хване Мжитрик, същия Суслов, същия Броднин. Точно както беше казал, че ще чака в Табриз след провала в събота и конфронтацията им с хана: „Остави ми го на мен, Хашеми, аз ще водя засадата във вторник. Ти се връщай в Техеран, знам, че имаш милион неща, аз ще чакам тук, ще го хвана и ще ти го доведа.“ — „Не, тръгвам веднага и ще се върна рано във вторник. Ти можеш да останеш тук.“

„Тук“ беше секретната им квартира, апартамент с изглед към Синята джамия, топъл, раздвижен и зареден с уиски.

— Истина ли беше това, което каза на Абдула хан, Хашеми? Че ти си законът тук и САВАМА и Пахмуди са безсилни без твоята подкрепа?

— Да. О, да!

— Пахмуди май наистина е полазил по нервите на Абдула — това сигурно го е разстроило. Какво е станало?

— Пахмуди е забранил на Абдула да идва в Техеран.

— Господи! Защо?

— Стара вражда, датира от години, преди нас. Откакто Абдула стана хан през петдесет и трета, той упорито съветва различни премиери и дворцови служители да внимават с политическите реформи и с така наречената модернизация. Пахмуди, добре възпитан, образован в Европа интелектуалец, го презира, винаги е бил против него и не го допускаше лично до шаха. За свое нещастие шахът се вслушваше в Пахмуди.

— И той в крайна сметка го предаде.

— О, да, Робърт, може би още от началото. Първият път, когато Абдула хан и Пахмуди се сблъскаха открито, беше през шестдесет и трета по предложената от шаха реформа, даваща на жените право на глас, даваща изборната бюлетина на немюсюлмани и позволяваща на немюсюлманите да бъдат избирани в межлиса. Разбира се, Абдула заедно с всички мислещи иранци считаше, че това ще предизвика веднага недоволството на всички религиозни водачи, особено на Хомейни, който тъкмо тогава навлизаше в силата си.