Джеймс Клавел - Вихрушка

После двамата мъже бяха напуснали и ханът беше избухнал от ярост, по-ядосан, отколкото Ахмед го бе виждал, когато и да било. Пристъпът ставаше все по-лош и по-лош и изведнъж спря — ханът лежеше на пода, а той го гледаше отгоре, очаквайки да го види мъртъв. Но той не беше. Само восъчна бледност, спазми и забавено дишане.

— Иншаллах! — промърмори Ахмед. Не искаше да преживее отново такава нощ.

В Синия салон: 11,15 преди обед.

Когато останаха насаме, Хаким завъртя Азадех във въздуха.

— О, чудесно, чудесно, чудесно е, че те виждам отново… — започна тя, но той прошепна:

— Говори тихо, Азадех, тук навсякъде има уши и все някой ще изтълкува погрешно всичко и отново ще излъже.

— Нажуд? Да бъде проклета завинаги и…

— Шшт, скъпа, тя вече не може да ни навреди. Аз съм наследникът, официално.

— О, кажи ми какво се случи, разкажи ми всичко!

Те седяха на дългия мек диван и Хаким едва смогваше да изкаже всичко.

— Най-напред за Ерики: откупът е десет милиона риала, за него и 212 и…

— Татко може да се споразумее за по-малко и да го плати, той със сигурност може да го плати, после да ги намери и да ги унищожи.

— Да, да, разбира се, че може и той ми каза пред Ахмед, че веднага щом се върнеш, ще започне и е вярно, че ме направи свой наследник, при условие че се закълна в Бога, че ще обичам малкия Хасан, така както обичам теб — разбира се, аз с радост го направих веднага — и каза, че ти също трябва да се закълнеш в Бога да направиш същото, че и двамата трябва да се закълнем, че ще останем в Табриз, аз, за да се уча за негов наследник, а ти — за да ми помагаш, и, о, ще бъдем толкова щастливи!

— Това ли е всичко, което трябва да направим? — попита тя невярващо.

— Да, да, това е всичко! Той ме направи свой наследник пред цялото семейство — те гледаха, като че ли всеки момент ще се пръснат от яд, но това няма значение, татко назова условията пред тях, аз веднага се съгласих, разбира се, както ще направиш и ти — защо не?

— Разбира се, разбира се — всичко! Бог ни гледа!

Тя отново го прегърна, заравяйки лице в рамото му, за да изсуши радостните си сълзи. По целия път от Техеран — пътуването беше ужасно, а Ахмед мълчеше, тя се страхуваше какви ще бъдат „условията“. Но сега!

— Не мога да повярвам, Хаким, това е някаква магия! Разбира се, че ще обичаме малкия Хасан и ти ще му предадеш ханството, или на неговите наследници, ако това е волята на баща ни. Бог да ни пази, да пази и него, и Ерики, а Ерики ще може да лети колкото си иска — защо не? О, ще бъде чудесно! — Тя изтри очите си. — О, сигурно изглеждам ужасно.

— Изглеждаш чудесно. Сега ми разкажи какво се случи с теб — знам само, че си била заловена в селото с… с английския саботьор и после по някакъв начин си избягала.

— Това беше друго чудо, само с помощта на Бога, Хаким, но тогава беше ужасно, този отвратителен молла — не мога да си спомня как избягахме, само това, което Джони… което Джони ми разказа. Моят Джони Светлите очи, Хаким.

Очите му се разшириха.

— Джони от Швейцария?

— Да, да, той беше! Той беше британският офицер!

— Но как… Изглежда невероятно.

— Той спаси живота ми, Хаким, и, о, имам толкова неща да ти разказвам.

— Когато баща ни чу за селото, той изпрати Ахмед да докара каландара тук, разпита го и после го отпрати, заповяда да го убият с камъни, да отрежат ръцете на касапина и после да изгорят селото. Подпалването на селото беше моя идея — тези кучета!

Азадех беше страшно шокирана. Цялото село! Това беше прекалено ужасно отмъщение.

Но Хаким не позволи нищо да наруши еуфорията му.

— Азадех, татко освободи стражата и мога да отида, където поискам — даже взех кола и ходих днес сам до Табриз. Всички се отнасят с мен като с наследник, цялата фамилия, даже Нажуд, макар да зная, че скърца със зъби и трябва да се пазя от нея. Не… не очаквах такова нещо. — Той й разказа как едва ли не е бил довлечен от Хвой, очаквайки да бъде убит или осакатен.

— Не помниш ли как ме наказаха, как той ме прокле и заяви, че шах Абас знаел как да се разправя с предателите си синове?

Тя потрепери, спомняйки си кошмара, проклятията и яростта и колко несправедливо беше всичко — и двамата бяха невинни.

— Какво го накара да се промени? Защо промени отношението си към теб? Към нас?

— Воля Божия. Бог е отворил очите му. Той сигурно знае, че е близо до смъртта и трябва да вземе решения… той е… той е ханът. Може би е изплашен и иска да се поправи. Ние не бяхме виновни в нищо пред него. Какво значение има причината? Не ме е грижа. Най-сетне сме свободни от робството, свободни!