Джеймс Клавел - Вихрушка

Скрагър изруга, после потвърди.

— Какво става? — попита Касиги.

— Никога не е трябвало да искаме разрешение за запускането на двигателите преди. Тези кучи синове наистина стават заядливи. — Скрагър си мислеше за петък и как ще тръгнат двата му 212. Киш беше прекалено подозрителен и ефективен в контрола си. — Ега ти късмета!

— Прав си. Ще можеш ли да ръководиш полетите?

— Има много по-добри от мен.

— Съжалявам, но това е много важно за мен. Ще бъда сигурен, че полетите ще бъдат в добри ръце.

Скрагър отново се поколеба.

— Благодаря. Ако можех, сигурно… сигурно щях да го направя.

— Значи решено. Аз ще се обърна с официална молба до вашия мистър Гавалан. — Касиги го погледна. „Нещо се е променило — помисли си той. — Какво? Сега всъщност пилотът не реагира с ентусиазма, който бях предвиждал, когато обявих сделката — той сигурно разбира стойността на договора, който му предлагам. Какво крие?“ — Можеш ли да се свържеш с Бандар-е Далам през вашата база в Ковис, за да ги попиташ дали ще ни дадат поне един 212 утре? — попита той. Започваше да го изпитва.

— Да, да, разбира се… веднага щом пристигнем. „А — помисли си Касиги. Наблюдаваше и слушаше много внимателно. — Бях прав, нещо много се е променило. Приятелското настроение изчезна. Защо? Със сигурност не съм казал нищо, което да го обиди. Това не може да бъде сделката — прекалено добра е за всяка хеликоптерна компания. Здравето му?“

— Добре ли се чувстваш?

— О, добре съм, приятелю, добре съм.

„А, усмивката беше истинска този път и гласът му както обикновено. Тогава трябва да е нещо, свързано с хеликоптерите.“

— Ако не ми помогнеш, ще бъде много трудно за мен.

— Да. Зная. Бих искал да ти помогна, колкото мога.

„А, усмивката изчезна и гласът му стана отново сериозен. Защо? И защо това «бих искал да ти помогна», сякаш той би помогнал, но му е забранено да помага от някого. Гавалан? Може ли той да знае, че Гавалан не би ни помогнал заради «Струан»?“

Касиги дълго размисляше върху промяната, но не можеше да намери задоволителен отговор. После реши да използва един почти безпогрешен — да използува пътуването с чужденец, като този:

— Приятелю мой — започна той възможно най-искрено. — Зная, че има нещо, моля те, кажи ми какво е! — Видя, че лицето на Скрагър стана още по-сериозно, и го довърши с coup de grace. — Можеш да ми кажеш, можеш да ми се довериш. Аз наистина съм твой приятел.

— Да… да, зная това, приятелю.

Касиги наблюдаваше лицето му и чакаше, гледаше как рибата се върти около стръвта, закачена на нишка, толкова тънка и толкова здрава, простираща се назад до счупената лопатка на витлото, стискането на ръце, споделената опасност на борда на „Рикумару“, войната и общите спомени за загинали другари. „Толкова много от нас са мъртви, толкова млади… Да! — помисли си той с внезапна ярост. — Но ако имахме и една десета от техните хеликоптери, от тяхното въоръжение и техните кораби и една двадесета част от техния петрол и суровини, ние бихме били непобедими и императорът нямаше да бъде принуден да прекратява войната, както направи. Щяхме да бъдем непобедими — ако не беше бомбата, двете бомби. Господ да накаже завинаги тези, които изобретиха бомбата, която пречупи неговата воля.“

— Какво има?

— Аз, ъ-ъ… не мога да ти кажа, просто още не — съжалявам.

Касиги усети някаква опасност.

— Защо, приятелю? Уверявам те, че можеш да ми се довериш — опитваше се да го предразположи.

— Да… да, но не зависи само от мен. В Ал Шаргаз, утре, бъди търпелив, можеш ли?

— Ако е толкова важно, трябва да разбера сега, нали? — Касиги отново зачака. Знаеше цената на чакането и на мълчанието в моменти като този. Нямаше нужда да напомня на другия за „Задължен съм ти за две неща“. Засега.

Скрагър си спомняше. „В Бандар-е Делам Касиги ми спаси живота и няма съмнение в това. На борда на кораба му в Сири той доказа, че е умен, а днес доказа, че е добър приятел, пък и не му трябваше да си навлича всички тези неприятности — веднага, утре или вдругиден не биха имали значение за него.“

Очите му гледаха приборите и навън и той не видя опасност нито вътре, нито вън. Киш бързо се приближаваше отдясно. Той погледна към Касиги. Касиги се беше загледал напред, силното му, приятно лице бе замръзнало, леко начумерено. „По дяволите, приятелю, ако ти не изпълниш заръката, Затаки ще подивее! Но не можеш да го направиш. Не можеш, приятелю, и ми е толкова мъчно да те гледам да седиш така, без да ми напомняш, че ти дължа нещо.“