Джеймс Клавел - Вихрушка

— Ще се върна, капитан Скрагър, не се безпокойте — увери го Касиги и заедно с Минору се втурна към вратата.

Полицаят ги поведе по стълбите, после по някакъв коридор и други стълби, всички претъпкани с народ. Нервността на Касиги нарастваше. Слизаха все по-надолу. Отвориха някаква врата. Над нея имаше надпис на фарси. Изби го студена пот. Бяха в моргата. Мраморни плочи с тела, покрити с мръсни чаршафи. Множество. Мирис на химикали, на съсирена кръв, на мърша и на изпражнения.

— Вижте — полицаят повдигна един от чаршафите. Под него лежеше обезглавеното тяло на жена. Главата й беше неприлично близо до трупа, очите отворени.

— Вашата кола причини смъртта й, какво ще кажете за нея и семейството й? — При думата „вашата“ по тялото на Касиги премина студена вълна. — Ето и още! — Той дръпна друг чаршаф. Тежко смазана жена, непознаваема. — Е?

— Дълбоко… дълбоко съжаляваме, разбира се…, разбира се, че дълбоко съжаляваме за това, че има убити и ранени, много съжаляваме, но това е Карма. Иншаллах, не е наша вината, както и на пилота горе. — Касиги едва се сдържаше да не повърне. — Дълбоко съжаляваме.

Минору преведе. Полицаят високомерно се беше облегнал на мраморния плот. После отвори уста и очите на младия японец се разшириха.

— Той казва… казва, че откупът, таксата за освобождаването на мистър Скрагър е един милион риала. Веднага. Решението на комитета нямало нищо общо с това.

Един милион риала бяха около дванадесет хиляди долара.

— Това е невъзможно, но ние можем да платим сто хиляди риала след час.

— Един милион — извика полицаят. Хвана главата на жената за косата и я тикна пред Касиги, който насмалко не се свлече на земята. — Какво ще кажеш за децата й, които сега са обречени да бъдат без майка? Не заслужават ли те обезщетение? А?

— Нямаме… нямаме толкова много налични пари в… в целия завод. Съжалявам много.

Полицаят изруга и продължи да се пазари, но изведнъж вратата се отвори. Влязоха няколко санитари с количка и труп на нея, загледаха ги любопитно. Внезапно полицаят каза:

— Много добре. Ще отидем веднага в офиса ви.

Отидоха и той получи последната сума, която беше предложил Касиги — двеста и петдесет хиляди риала. Около три хиляди долара — но без разписка, само с устното споразумение, че Скрагър може да напусне. Понеже не му вярваше, Касиги му даде половината в офиса, а другата половина сложи в плик, който пъхна в джоба си. Върнаха се в болницата. Там той остана да чака в колата, докато Минору и полицаят влязоха вътре. Очакването му се стори безкрайно, но накрая Минору и Скрагър слязоха по стълбите заедно с полицая. Касиги излезе от колата и му даде плика. Онзи напсува всички чужденци и си тръгна свирепо.

— Готово — Касиги се усмихна на Скрагър.

Стиснаха си ръцете, Скрагър щедро му благодареше, извинявайки се за неприятностите. И двамата ругаеха съдбата и я благославяха, качвайки се бързо в колата. Иранският шофьор зави и се включи в движението, високо напсува една изпреварваща кола, заела дясното платно, и едва не се сблъска с нея, надувайки клаксона.

— Кажи му да намали, Минору — нареди Касиги. Минору преведе и шофьорът кимна, усмихна се и се подчини, но намаляването на скоростта продължи само няколко секунди.

— Добре ли сте, капитане?

— О, да. Имам малко главоболие, но съм добре. Най-лошото беше, че не можех да пикая.

— Какво?

— Кучите синове ме държаха завързан за кревата и не ми позволяваха да отида до тоалетната. Не можех да го направя в гащите или в леглото и едва днес рано сутринта една сестра ми донесе подлога. Господи, мислех, че ще ми се спука мехурът! — Скрагър разтри очи, за да премахне умората. — Няма проблеми, справих се. Много съм ви задължен. Плюс откупа! Колко беше той?

— Николко, николко за теб. Имам специално заделени средства за такива цели.

— Не е проблем. Анди Гавалан ще плати — о, добре, че се сетих! Той каза, че познавал твоя бос преди години. Тода, Хиро Тода.

— Ah so desu ka? — Касиги беше искрено учуден. — Гавалан има хеликоптери в Япония?

— О, не! Това е било, когато е бил китайски търговец в Хонконг, когато е работил за „Струан“. — Името стресна Касиги, но той не се издаде. — Чувал ли си за „Струан“?

— Да, добра компания, „Тода“ има или поне навремето имаше делови отношения с тях. — Това беше факт, но той запази информацията, за да я обмисли в бъдеще — нали тъкмо Линбар Струан едностранно анулира пет лизингови договора за превоз преди две години, което едва не ги разори? „Може би ще успеем да използуваме Гавалан, за да компенсираме загубите си по един или друг начин.“ — Съжалявам, било ти е много тежко.