Джеймс Клавел - Вихрушка

Внезапно Локхарт скочи, стряскайки останалите.

— Вие изложихте позицията си съвсем ясно, ваше превъзходителство Мешанг. Ще ви отговоря утре.

— Искам отговор сега.

Лицето на Локхарт помрачня.

— Първо ще говоря с моята съпруга, а после ще говоря с вас. Хайде, Шаразад.

Той излезе гордо. Потънала в сълзи, тя се запрепъва след него и затвори вратата.

Мешанг се усмихна язвително, взе си още един сладкиш и започна да го яде.

Зара извика разярена;

— Какво, в името на Бо…

Той се протегна, удари я с все сила през лицето и кресна:

— Млъкни! — Не му беше за пръв път да я удря, но никога с такава сила. — Млъкни или ще се разведа с теб, чуваш ли? Така или иначе съм на път да си взема друга жена — някоя млада, а не суха, стара и заядлива вещица като теб. Не разбираш ли, че Шаразад е в опасност, всички ние сме в опасност заради този човек? Върви да помолиш Бог да ти прости за твоите лоши обноски. Напусни!

Тя побягна. Той запрати след нея една купичка.

В северните предградия: 9,14 вечерта.

Азадех караше бързо малката, доста очукана кола по улицата, застроена със скъпи къщи и жилищни блокове, повечето тъмни, а някои и вандалски разрушени. Лекомислено беше включила на дълги фарове, заслепявайки идващите насреща, и свиреше силно с клаксона. Натисна спирачките, колата занесе, опасно пресече насрещното платно, едва-едва избягвайки катастрофата, и със свистящи гуми се насочи към гаража на една от сградите.

Гаражът беше тъмен. Във вътрешния джоб тя имаше фенерче. Включи го, излезе и заключи вратата. Палтото й беше топло и добре скроено, беше с пола, ботуши, кожени ръкавици и шапка, косата й се спускаше свободно. От другата страна на гаража имаше стълбище и ключ за осветлението. Когато го изпробва, най-близката крушка даде искра и угасна. Тя тръгна нагоре по стълбите. Четири апартамента на етаж. Апартаментът, който баща й беше наел за нея и за Ерики, беше на третия етаж, с изглед към улицата. Днес беше понеделник. Тя беше тук от събота. „Не е рисковано, Мак — беше казала тя, когато съобщи, че си отива, и той се опита да я придума да остане в апартамента му. — Но ако баща ми ме иска обратно в Табриз, оставането ми тук с теб няма никак да ми помогне. В апартамента имам телефон, само на половин миля съм оттук и мога лесно да идвам пеш, имам там дрехи и слуга. Ще проверявам всеки ден, ще идвам в офиса и ще чакам, това е всичко, което мога да направя.“

Не му беше казала, че предпочита да е далеч от него и Чарли Петикин. „Привързана съм и към двамата нежно — мислеше си тя, — но те са доста възрастни, педантични и никак не приличат на Ерики. О, Джони! Ах, Джони, какво да правя с теб, ще се осмеля ли да те видя пак?“

Площадката на третия етаж беше тъмна, но тя използува фенерчето, намери ключа си и го пъхна в бравата. Изведнъж почувствува нечий поглед и се обърна уплашено. Смуглият, небръснат простак си беше разкопчал панталона и размахваше коравия си пенис срещу нея.

— Чаках те, принцесо на всички курви, и проклет да съм, ако той не е готов за теб отпред, отзад или отстрани…

Той тръгна към нея, предъвквайки сквернословия, и тя притисна гръб към вратата ужасена, сграбчи ключа, превъртя го и рязко отвори.

Доберманът-пазач беше там. Мъжът замръзна. Зловещо ръмжене, после кучето нападна. В паниката мъжът изкрещя и се опита да отблъсне кучето, после си плю на петите надолу по стълбите пред песа, който ръмжеше, зъбеше се, хапеше по краката и разкъсваше дрехите му, а Азадех викаше след него:

— Сега ми го покажи!

— О, ваше височество, не ви чух да чукате, какво става? — извика старият слуга, изхвръквайки откъм кухнята.

Тя гневно избърса потта от челото си.

— Бог да те накаже, Али, сто пъти съм ти казвала да ме посрещаш долу с кучето. Дойдох навреме, винаги идвам навреме. Нямаш ли мозък?

Старецът се заизвинява, но някакъв груб глас зад нея го прекъсна:

— Върви и вземи кучето!

Тя се огледа. Стомахът и се обърна.

— Добър вечер, ваше височество.

Беше Ахмед Дурсак — висок, брадат, смразяващо резервиран, изправил се на входа на дневната. „Иншаллах — помисли си тя. — Очакването свърши, започва се отново.“

— Добър вечер, Ахмед.

— Моля да ме извините, ваше височество, не знаех какви са хората в Техеран, иначе лично аз щях да ви чакам долу. Али, хвани кучето!

Уплашен, все още мънкайки извинения, слугата се измъкна надолу по стълбите. Ахмед затвори вратата и загледа Азадех, докато тя си събу ботушите и плъзна малките си крачета в извити турски чехли. Мина покрай него на път за комфортната дневна в западен стил и седна с туптящо сърце. Огънят в камината трептеше. Безценни килими, някои накачени по стените. До нея имаше малка масичка. Върху масичката беше поставено кукрито, което й бе оставил Рос.