Джеймс Клавел - Вихрушка

Другият изпсува.

— Как е мислел да се измъкне?

— Да ми го начукат, ако знам. Спомням си го като един от тези, които мислят, че всичко знаят и презират правилника. Хитър? Глупости! Тези копелета причиняват повече грижи, отколкото заслужават.

Високият мъж работеше енергично. Когато се измори, другият го смени.

Скоро гробът беше запълнен. Мъжът го изравни с крак, дишането му беше тежко.

— Ако тази утайка се е оставила да я хванат, защо толкова се стараем?

— Ако тялото не може да бъде репатрирано, другарят има право да бъде погребан прилично, така е записано. Това е руско гробище, нали?

— Разбира се, че е руско, но проклет да съм, ако искам да ме погребат тук. — Мъжът избърса мръсотията от ръцете си, после се обърна и се изпика върху най-близкия гроб.

По-високият пък се мъчеше да бутне един надгробен камък.

— Помогни ми.

Двамата заедно вдигнаха камъка и го забиха в горния край на гроба, който току-що бяха запълнили.

„Проклето да е това младо копеле, че умря — помисли си той. — Не е моя вината, че умря. Той трябваше да издържи дозата. Мръсни доктори! Предполага се, че знаят! Ние нямахме избор, копелето и без това свършваше, а имаше толкова много въпроси, на които трябваше да се даде отговор, като например какво е било толкова важно в него, че това печено копеле Хашеми Фазир е провело разпита лично заедно с този кучи син Армстронг. Тези двама хвърчащи нависоко професионалисти не си губят времето с дребни риби. И защо Язернов каза «Фьодор» точно преди да хвърли топа? Какво значи това?“

— Хайде да се прибираме — бързаше другият. — Това място е противно, смърди ужасно. — Той взе лопатата и се затътри в нощта.

Точно тогава мъжът зърна надписа на камъка, но беше прекалено тъмно, за да го прочете. Той го освети с фенерчето. Надписът гласеше: „Граф Алексей Покенов, пълномощен посланик при шах Назиру’д Дин, 1830–1862.“

„Това би се харесало на Язернов“ — помисли си той с крива усмивка.

В къщата на Бакраван, близо до пазара: 7,15 вечерта.

Външната врата се отвори.

— Салаам, ваше височество. — Слугата наблюдаваше Шаразад, докато тя премина бързо, следвана от Джари, в предния двор, дръпна чадора си, разтърси косите си и ги разреса с пръстите си.

— Той… вашият съпруг се върна, ваше височество, дойде си точно след залез-слънце.

Шаразад замръзна за момент в светлината на газовите лампи, които мъждукаха в покрития със сняг преден двор.

„Значи всичко свърши — мислеше си тя. — Свърши, преди да е започнало. То почти започна днес. Бях готова и все още не бях… а сега, сега съм спасена от… от моята страст или любов беше ли това, което се опитвах да реша? Не знам, не знам, но… но утре ще го видя за последен път, трябва да го видя още веднъж, трябва само… само още веднъж… само за да му кажа довиждане…“

Сълзи изпълниха очите й и тя влезе тичешком в къщата, втурна се през стаите и салоните, и нагоре по стълбите, и в техния апартамент, и в неговите ръце.

— О, Томи-и-и-и-и-и, толкова дълго те нямаше!

— О, липсваше ми, къде си… не плачи, скъпа моя, няма защо да плачеш…

Ръцете му я бяха обгърнали и тя долови слабия, познат мирис на масло и бензин, който идваше от летателното му облекло, сложено вече на закачалката. Без да му остави дори секунда, тя се повдигна на пръсти, целуна го и изрече на един дъх:

— Имам чудесна новина! Ще имаме дете, о, да, истина е! Вече бях на доктор и утре ще взема резултата от теста, но аз знам! — Усмивката й беше широка и искрена. — О, Томи — продължи тя в същия изблик, чувствайки как ръцете му я притискат още повече. — Ще се ожениш ли за мен, моля те, моля те, моля те!

— Но ние сме жене…

— Кажи го, о, моля те, кажи го! — Тя вдигна поглед и забеляза, че той все още е блед и само леко се усмихва, но това беше достатъчно за момента, а и чу думите му:

— Разбира се, че ще се оженя за теб.

— Не, кажи го както трябва — „Аз ще се оженя за вас, Шаразад Бакраван, ще се оженя за вас, ще се оженя за вас, ще се оженя за вас.“

После го изслуша да го казва и това оправи всичко.

— Идеално — възкликна тя и го прегърна на свой ред, после го отблъсна и изтича към огледалото, за да оправи грима си. В огледалото тя зърна лицето му — беше сурово и несигурно.

— Какъв е проблемът?

— Ти си сигурна, сигурна за детето?

— О, аз съм сигурна, но докторът се нуждае от потвърждение, съпрузите също се нуждаят от потвърждение. Не е ли чудесно?

— Да… да. — Той сложи ръце на раменете й. — Обичам те!

В главата й отекна другото „обичам те“, казано с огромна страст и копнеж, и тя се замисли колко е странно: въпреки че любовта на съпруга й е толкова надеждна и доказана, а тази на Ибрахим — не, все пак тя вярва, че неговата е безрезервна, докато, от друга страна, дори след нейната чудесна новина Том се мръщеше.