Джеймс Клавел - Вихрушка

Бордеите на Джалех: 6,50 вечерта.

Старата кола спря в тясната уличка. Един мъж слезе и се огледа. Уличката беше пуста, с високи стени и канавка от едната страна, отдавна затрупана от сняг и смет. Срещу спрялата кола, слабо осветен от фаровете, се виждаше разбит площад. Мъжът почука по покрива. Фаровете изгаснаха. Шофьорът слезе и отиде при другия, който беше отворил багажника: двамата заедно понесоха тялото, увито и овързано в тъмно одеяло, през площада.

— Почакай за момент — каза шофьорът на руски, извади джобното си фенерче и го включи за секунда. Снопът светлина намери отвора в отсрещната стена, който търсеха.

— Добре — отговори другият и минаха през него, после спряха още веднъж, за да се ориентират. Сега бяха в гробище, старо и почти изоставено. Светлината минаваше от надгробен камък към надгробен камък. Някои от надписите бяха на руски, други — с латински букви. Спряха до един прясно изкопан гроб. В купчината пръст стърчеше лопата. По-високият мъж, шофьорът, попита:

— Готов ли си?

— Да.

Пуснаха тялото в дупката. Шофьорът насочи светлината към него.

— Изправи го.

— За него е без значение — другият взе лопатата. Беше широкоплещест и силен и започна бързо да запълва гроба. Шофьорът запали цигара и раздразнено хвърли клечката в гроба.

— Защо не кажеш една молитва? Другият се засмя.

— Маркс и Ленин няма да одобрят, нито пък другарят Сталин.

— Този развратник! Дано да изгние, дано.

— Виж какво направи за Майка Русия! Направи я империя, най-голямата в света, притисна британците, надхитри американците, изгради най-голямата и най-добрата армия, флот и въздушни сили, направи КГБ всесилно.

— Почти срещу всяка проклета рубла, която вземаме, двадесет милиона живота. Руски живота!

— Излишните! Измета, глупаците, утайката, предостатъчно ги има още там, откъдето идват. — Мъжът се беше изпотил и подаде лопатата на другия. — Какво, по дяволите, ти става? Цял ден си вкиснат.

— Просто съм уморен. Извинявай.

— Всеки е уморен. Нуждаеш се от няколко свободни дни. Подай молба за Ал Шаргаз. Прекарах там три прекрасни дни. Не ми се връщаше. Бях подал молба за преместване там — сега имаме доста операции, броят им нараства всеки ден, израелците също са напреднали с операциите си, също и ЦРУ. Какво се е случило в мое отсъствие?

— Азербайджан добре се оживи. Има слух, че Абдула хан умира или е умрял.

— По параграф 16а?

— Не, сърдечна атака. Всичко друго е нормално. Наистина ли прекара хубаво?

Другият се засмя.

— Има една секретарка на „Интурист“, много е услужлива. — Той се почеса по чатала. — Кой е този беден тип все пак?

— Името му не беше регистрирано — отговори шофьорът.

— Никога не е, така че — кой беше?

— Агент. Язернов, Димитрий Язернов.

— Нищо не ми говори. А на теб?

— Беше агент от дезинформацията със задача в университета. Работих с него известно време преди година. Интелигентно магаре, университетски тип, пълен с идеологически глупости. Изглежда, че е бил хванат от Вътрешното разузнаване и е бил разпитван сериозно.

— Копелета! Те са го убили, а?

— Не. — По-високият мъж спря да зарива и се огледа.

Не съществуваше риск да бъдат подслушани. Той не вярваше в духове, Бог и каквото и да било, освен в Партията и КГБ — челен отряд на Партията, но това място не му харесваше. Той понижи глас.

— Когато беше освободен от ареста преди една седмица, беше в лоша форма, в безсъзнание и не трябваше в никакъв случай да се мести, поне в тогавашното му състояние. САВАМА го измъкна от Вътрешното разузнаване. Директорът смята, че САВАМА също го е обработвала, преди да го върне. — Той се наведе за момент над лопатата. — САВАМА ни го даде с доклад, че според тях бил промит до трето ниво. Директорът каза да открием бързо кой е бил той, в случай че има и други тайни, или ако е бил вътрешен шпионин, или подставено лице от по-високо, и какво, по дяволите, им е издал. И кой, по дяволите, е бил! Не се води в нашите архиви като нещо повече от агент със задача в университета. — Той обърса потта от челото си и отново започна да зарива. — Чух, че екипът чакал, чакал да дойде в съзнание и накрая се отказал от чакането и се опитал да го събуди.

— Грешка? Някой му е дал прекалено много?

— Кой знае — бедният негодник е мъртъв.

— Това е едното от нещата, които ме плашат — другият потрепери. — Да те натъпчат така. Нищо не можеш да направиш. Той въобще ли не се събуди? Нищо ли не каза?

— Не, нищо. Дори една проклета дума. Лайняното е, че въобще е бил хванат. Вината си е негова — това копеле работеше за своя сметка.